Клайв Къслър - Ударна вълна

— Можете ли да ни дадете пример за по-рядък камък?

— Сещам се за александрит, цаворит и червен берил.

Председателят обходи с поглед останалите мъже около масата.

— Какво е вашето мнение, господа?

Английският издател се наведе напред със здраво стиснати юмруци.

— Страхотна идея! Нашият експерт по диамантите намери начин да надвием Дорсет на собствената му игра, с която превръща временно спадналата стойност на диамантите в наше предимство.

— В такъв случай приемаме ли предложението? — попита председателят с усмивка, която съвсем не беше весела.

Всички вдигнаха ръка и четиринайсет гласа потвърдиха в хор:

— Да!

16 февруари 2000,

Хонолулу, Хаваи

Един морски сержант с пясъчен цвят на косата, облечен в избелели от слънцето къси панталони и риза на червени шарки, пиеше бира от кутия пред телевизионен апарат, възпроизвеждащ филмовата лента от един видеокасетофон. Той седеше отпуснат блажено върху диван, който бе задигнал от единия от двата луксозни хотела на хавайския остров Ланай по време на преустройството му. Филмът се казваше „Дилижансът“ — стара епопея с Джон Уейн. На главата си бе сложил каска с вградено устройство за създаване на мнима действителност, която бе купил от един магазин за електроника в Хонолулу. След като свържеше каската с видеокасетофона, той можеше да „влезе“ в телевизионния екран и да „се смеси“ с актьорите в епизодите от филма. Сега тъкмо бе се проснал до Джон Уейн на покрива на дилижанса по време на една кулминационна сцена с преследване и стреляше в преследващия ги индианец, когато силен сигнален звънец се намеси в действието. Сержантът с неохота свали каската и хвърли поглед на мониторите на охранителната система, които засичаха стратегически райони около поверителното съоръжение, което той охраняваше.

Монитор номер три показваше приближаваща се кола по черен път, водещ през ананасова горичка към портала. Слънцето в превалящото утро блестеше в предната броня на колата, а задната броня оставяше след себе си облак прах.

След като в продължение на няколко месеца изпълняваше неприятния си дълг, сержантът вършеше работата си със съвършено заучени движения. В продължение на трите минути, които трябваха на колата, за да стигне до края на пътя, той облече безупречно изгладената си униформа и вече стоеше нащрек до портала, преграждащ достъпа през тунела, прокопан в откритото ядро на отдавна изгасналия вулкан.

Когато я огледа по-отблизо, видя, че колата принадлежи на Военноморските сили. Той се наведе и надникна през страничния й прозорец.

— Това е забранена зона. Имате ли разрешително за влизане?

Шофьорът, в бяла униформа на редник от Военноморските сили, посочи с палец назад през рамо.

— Командир Гън отзад има необходимите документи за влизане.

Като опитен и делови човек Руди Гън не си бе губил времето в искане на разрешително да разглоби огромната чиния на антената насред вулкана Палауай на остров Ланай. Ако трябваше да следва заплетената нишка през бюрокрацията, за да стигне до управлението, под чиято юрисдикция беше въпросната антена, а после да се изправи пред отдела, който експлоатираше съоръжението за космически връзки, само по себе си щеше да се равнява на едномесечна експедиция. Следващата неприятна стъпка, при това невъзможна, щеше да бъде да намери чиновник, който да се съгласи да поеме отговорност, като разреши чинията да бъде свалена и предоставена за временно ползване от НЮМА.

Гън прескочи ненужната канцеларщина, като просто отиде в печатницата на НЮМА и поиска да му отпечатат фиктивна официална бланка в три екземпляра, упълномощаваща НЮМА да премести антената на друг обект, намиращ се на хавайския остров Оаху за изпълнението на друг поверителен проект. После документът бе подписан от няколко служители от отдела със съответните фиктивни титли. Това, което по каналния ред щеше да отнеме голяма част от годината, преди официално да бъде отхвърлено, се извърши за по-малко от час и половина — време, изразходвано предимно за набирането на текста.

Когато колата спря пред портала за входа на тунела и Гън, облечен с униформата си на командир от Военноморските сили, подаде документа си за правото да разглоби и свали антената, сержантът, отговарящ за изоставеното съоръжение, се показа изключително отзивчив. Той стана още по-отзивчив и когато огледа изисканата външност на Моли Фарадей, която седеше до Гън на задната седалка. Дори и да му бе минала през ума мисъл да се обади на някой старши офицер за официално потвърждение, то тя бързо се изпари, като видя конвоя от огромни товарни камиони и един преносим кран, който следваше служебната кола.