Клайв Къслър - Азиатска вълна

— Трябва да съгласувам това с моите директори на дружеството — възрази Хънт.

— Директорите на „Кантонски линии“ са уведомени, че „Принсес Доу Уан“ временно ще бъде присвоен от правителството.

— И те се съгласиха?

Хуай кимна.

— Като се има предвид щедрото заплащане в злато, което им предложи нашият генералисимус, те с радост приеха да окажат съдействие.

— След като стигнем нашето, или по-точно вашето местоназначение, какво ще следва по-нататък?

— Когато товарът бъде доставен благополучно на брега, вие ще можете да продължите за Сингапур.

— Мога ли да попитам за къде ще отплаваме?

— Не.

— А какъв е товарът?

— Поверителността ще властва по време на цялата мисия. От този момент нататък вие и вашият екипаж оставате на борда на кораба. Никакво слизане на брега. Няма да имате никаква връзка с приятели и близки. Моите хора ще охраняват кораба денонощно, за да се гарантира пълна сигурност.

— Разбирам — каза Хънт, но по всичко личеше, че нищо не разбира. Не помнеше някога да е виждал такива шарещи очи.

— Докато сега двамата с вас разговаряме — продължи Хуай, — цялата ви свързочна апаратура се сваля или унищожава.

Хънт се слиса.

— Положително няма да предприема пътуване по море без радио. Представете си, че изпаднем в бедствие и се наложи да повикаме помощ?

Хуай нехайно повдигна цигарето си и започна да го оглежда.

— Не предвиждам никакви бедствия.

— Голям оптимист сте, генерале — заговори бавно Хънт. — Но „Принсес“ е стар кораб, отдавна е преминал разцвета на силите си. Изобщо не е готов за среща с бурни води и ураганни ветрове.

— Нямате представа от каква важност е тази мисия и какви награди ви очакват, ако изпълнението й мине успешно. Генералисимус Чанкайши ще възнагради щедро в злато и вас, и екипажа ви, когато стигнете благополучно до съответното пристанище.

Хънт погледна през прозореца на лимузината ръждясалия корпус на кораба си.

— Дори цяло състояние в злато няма да ми е от особена полза, като ида на морското дъно.

— В такъв случай заедно ще почиваме във вечността — усмихна се тъжно генерал Хуай. — Защото и аз ще бъда ваш пътник на борда.

Капитан Хънт си спомни за трескавото оживление, което бе настъпило тогава около „Принсес“. Резервоарите се пълнеха догоре с гориво. Корабният готвач бе смаян от количеството храна, която се товареше на борда и се складираше в камбуза. Един след друг пристигаха камиони и спираха под огромните кранове на дока. След това товарът им от големи дървени сандъци се прехвърляше на борда и се отнасяше в трюмовете, които скоро се препълниха.

Потокът от камиони като че ли нямаше край. По-малките сандъци, които можеха да се носят от един или двама души, се подреждаха в свободните пътнически кабини, в коридорите и във всяко свободно кътче на отсеците под палубите. Нямаше един квадратен сантиметър празно пространство, който да не бе запълнен до тавана. Товарите от последните шест камиона бяха качени и завързани на палубите за разходки, използвани навремето от пътниците. Генерал Хуай се качи последен на борда, придружен от тежковъоръжени офицери. Багажът му се състоеше от десет големи куфара и трийсет каси скъпи вина и коняци.

И всичко това — напразно, помисли си сега Хънт. Майката природа ни надви на финалната права. Цялата секретност и сложната заблуда се оказаха за едното нищо. От мига, в който излязоха от Яндзъ, „Принсес“ пътуваше безмълвно и самотно. Без свързочната апаратура радиосигналите, подавани от други кораби, оставаха без отговор.

Капитанът погледна към наскоро монтирания локатор, но развивката му не показваше никакви плавателни съдове в радиус от петдесет морски мили от „Принсес“. Тъй като не можеха да изпратят сигнал за бедствие, не можеха и да очакват спасение. В този момент, едва успявайки да пази равновесие, в кормилната рубка влезе генерал Хуай. Лицето му беше мъртвешки бяло, до устата си притискаше зацапана носна кърпа.

— Морска болест ли, генерале? — попита подигравателно Хънт.

— Тази проклета буря — смънка Хуай, — никога ли няма да спре?

— Ние двамата с вас се оказахме пророци.

— За какво по-точно?

— Че ще почиваме на дъното цяла вечност. Още малко ни остава дотогава.

Галахър изхвърча на горната палуба и се затича към кабината си, плъзгайки ръка по перилото на коридора. Но не изглеждаше паникьосан, напротив, беше спокоен и се владееше. Знаеше точно какво трябва да направи. Имаше причина, поради която винаги държеше вратата си заключена, но тъй като сега нямаше излишно време да търси ключа си, я отвори с един ритник.