Клайв Къслър - Азиатска вълна

Хънт се замисли за миг, после нареди на кърмчията:

— Следвайте същия курс, господин Дзун. Поддържайте вълнореза право срещу вятъра и вълните.

— Тъй вярно, сър! — отвърна китайският кърмчия, както стоеше с разкрачени крака и вкопчил ръце в медното кормилно колело.

Мислите на Хънт се върнаха отново към пукнатината в корпуса. Не можеше да си спомни кога „Принсес Доу Уан“ е минавал на мореходна проверка в сух док. Струваше му се странно, че никой от екипажа му не проявява никакво безпокойство за течовете, за силно ръждясалите листове на обшивката, както и за хлабавите и липсващите нитове. Те като че ли не забелязваха корозията и постоянно течащите помпи, които едва смогваха да поемат силния теч по време на пътуването. Ако „Принсес“ имаше ахилесова пета, то това беше неговият грохнал и износен корпус. Кораб, плаващ по океани, се счита за стар след двайсет години експлоатация. „Принсес“ бе пропътувал стотици хиляди мили, блъскан от бурни води и тайфуни през двайсет и петте си години, откакто бе излязъл от корабостроителницата. Беше малко чудо, че все още се държи на повърхността.

Пуснат на вода през 1913 година от корабостроителите „Харланд и Уолф“ под името „Ланай“ като собственост на Сингапурските тихоокеански параходни линии, той имаше водоизместимост 10 758 тона. Дължината му от напълно отвесния нос до кърмата му във форма на чаша за шампанско беше 151 метра, а широчината му — 18 метра. Парните му машини с тройно разширение имаха мощност от пет хиляди конски сили и задвижваха два гребни винта. В разцвета си корабът порил вълните с приличната скорост от седемнайсет възела. Извършвал рейсове между Сингапур и Хонолулу до 1933 година, когато бил продаден на Кантонските линии и бил преименуван на „Принсес Доу Уан“. След преоборудването му започнал да превозва пътници и товар до югоизточните пристанища на Азия.

По време на Втората световна война е предаден на австралийското правителство, което го преустройва в кораб за превозване на войски. Силно повреден, той оцелява при нападение от японски самолет, докато плава като конвой, и след войната известно време извършва кратки рейсове от Шанхай до Хонконг. През пролетта на 1949 година му предстояло да бъде продаден за бракуване в Сингапур.

Помещенията му били предназначени да превозват петдесет и пет пътника в първа класа, осемдесет и пет във втора и триста и седемдесет в трета. Обикновено екипажът му се състоял от 190 души, но на това плаване, което трябваше да му е последното, обслужването се извършваше само от трийсет и осем човека.

Хънт мислеше за стария си кораб като за мъничък остров в бурно море, въвлечен в драма без публика. И си помисли отново, че както на него му е време да се върне на сушата, така и на „Принсес“ му е време да бъде бракуван. Докато корабът, носещ белези от битки, се преборваше с цялото настървение на бурята, Хънт изпита състрадание към морския съд. Корпусът му се извиваше и стенеше, когато го залееше някоя гигантска вълна, но той изплуваше отново на повърхността и забиваше нос в следващата. Единствената утеха за Хънт беше, че износените машини продължаваха да тупкат равномерно.

В машинното отделение скърцането и стененето на корпуса вдигаха необичайно голям шум. Когато водата започна да се покачва през решетъчните пътеки, от напречните прегради се отлюспваше ръжда и танцуваше по водата. Един по един падаха нитовете, крепящи стоманените листове. Те изскачаха от местата си и се стрелваха във въздуха като ракети, а екипажът изглеждаше безучастен. Подобно поведение често се забелязваше на кораби, строени преди годините на заваряването. Само един мъж бе докоснат от пипалата на страха.

Главният механик Иън „Хонконгски“ Галахър, ирландец с яки като на бизон рамене, червендалесто лице и гъсти мустаци, можеше да познае кога един кораб е в предсмъртна агония само като го видеше или чуеше. Той обаче пропъди страха от съзнанието си и спокойно насочи мислите си към начина за оцеляване. Останал сирак на осем години, Иън Галахър избягал от бедняшките квартали на Белфаст и започнал работа на кораб като каютен прислужник. После, изпитвайки влечение към машините, се прехвърлил в машинното отделение, където помагал за чистенето им, а скоро след това станал трети помощник-механик. До навършването на двайсет и седем години, той вече имал документи за главен механик и работел на трампови кораби, които извършвали редовни рейсове между островите в южната част на Тихия океан. Прозвището Хонконг получил, след като участвал в паметен бой в една пристанищна кръчма на града, когато насреща му излезли осем китайски докери и се опитали да го проснат на земята. През лятото на 1945 година, вече трийсетгодишен, той постъпил на служба на „Принсес Доу Уан“.