Клайв Къслър - Азиатска вълна

Корабът, с който пътуваше от китайското пристанище Киндао по Тихия океан, имаше всички външни белези на типичен туристически кораб. Носеше името „Индиго стар“ 1 1 Тъмносиня звезда (англ.). — Б.пр. , корпусът му от водолинията до комина беше боядисан в бяло. „Индиго стар“, чиито размери не се различаваха от повечето други по-малки туристически кораби, които превозваха между сто и сто и петдесет пътници сред разкош и удобства, беше натъпкал в огромните си открити ниши в корпуса и надстройката близо хиляда и двеста незаконни китайски емигранти. Гледан отвън, той изглеждаше съвсем невинен, докато отвътре представляваше същински ад.

Лин Тай не си беше представяла, че тя и останалите над хиляда души като нея ще трябва да пътуват при такива непоносими условия. Храната беше оскъдна и едва задоволяваше глада. Условия за лична хигиена изобщо нямаше, а тоалетните бяха за окайване. Някои от пътниците, предимно деца и възрастни, вече се бяха простили с живота. Труповете им бяха изнесени навън и никой повече не ги видя. Лин Тай не изключи възможността те просто да са били изхвърлени в морето като боклук.

В деня преди „Индиго стар“ да стигне по разписание североизточното крайбрежие на Съединените щати, група надзиратели садисти, наричащи себе си „блюстители на закона“, които поддържаха атмосфера на страх и заплаха на борда на кораба, наобиколиха около трийсет-четирийсет от пътниците и ги отведоха насила на разпити, без да им дават никакви обяснения. Когато дойде нейният ред, Лин Тай беше въведена в малко тъмно помещение и й бе заповядано да седне на стол пред четирима надзиратели от тайната операция, които се бяха разположили зад една маса. И започнаха да обсипват Лин с въпроси.

— Име? — Въпросът й зададе слаб мъж, облечен в спретнат сив костюм на тънки райета. Имаше интелигентно, но безизразно гладко, кафяво лице. Другите трима седяха мълчаливо и гледаха кръвнишки. За посветените това беше класически акт на насилствен разпит.

— Казвам се Лин Тай.

— В коя провинция сте родена?

— Цзянсу.

— Там ли сте живяла? — попита слабият мъж.

— До двайсетата си годишнина, когато завърших образованието си. После се преместих в Кантон, където станах учителка.

Въпросите се задаваха безстрастно и без никаква интонация.

— Защо искате да отидете в Съединените щати?

— Знаех, че пътуването ще бъде крайно рисковано, но обещанията за големи възможности и по-добър живот ме изкушиха — отвърна Лин Тай. — Реших да напусна семейството си и да стана американка.

— Откъде взехте пари за това пътуване?

— Спестявах почти цялата си учителска заплата в продължение на повече от десет години. Останалата сума взех назаем от баща си.

— Той с какво се занимава?

— Преподавател е по химия в университета в Бейджин.

— Имате ли приятели или роднини в Щатите?

Тя поклати глава.

— Не, никакви.

Слабият мъж я изгледа продължително със замислено изражение, после я посочи с пръст и рече:

— Вие сте шпионка, изпратена да докладва за тайната ни операция.

Обвинението й дойде тъй неочаквано, че тя се смръзна за миг, преди да отвърне, заеквайки:

— Не зная… за какво говорите. Аз съм учителка. Защо ме наричате шпионка?

— По вида ви не личи да сте от Китай.

— Не е вярно! — извика тя, обзета от паника. — Баща ми и майка ми са китайци. Както и техните родители.

— Тогава обяснете защо ръстът ви е най-малко с десет сантиметра над средния за китайка и защо има нещо европейско в чертите на лицето ви?

— Кои сте вие? — попита тя. — Защо сте толкова груби?

— Макар че това не е важно, казвам се Ки Уон. Аз съм главният блюстител на реда на „Индиго стар“. А сега, моля, отговорете на последния въпрос.

Издавайки уплахата си, Лин обясни, че прадядо й бил датски мисионер, който оглавявал мисия в Лонян, и там се оженил за местно момиче.

— Това е единствената западна кръв в жилите ми, кълна се.

По всичко личеше, че инквизиторите изобщо не повярваха на обяснението й.

— Лъжете!

— Моля ви, повярвайте ми!

— Говорите ли английски?

— Знам няколко думи и изрази.

Тогава Уон мина към същността на разпита.

— Според нашите протоколи вие не сте платила достатъчно за това превозване. Дължите ни още десет хиляди щатски долара.

Лин Тай скочи на крака и извика:

— Но аз нямам повече пари!

Уон сви с безразличие рамене.

— В такъв случай ще трябва да бъдете върната обратно в Китай.

— О, не, моля ви, не мога да се върна, не и сега! — Тя закърши ръце до побеляване на кокалчетата им.