Клайв Къслър - Възкръсналите

Като по чудо повечето от пътниците бяха избегнали смъртта в каютите си, като спокойно ги бяха напуснали, преди пламъците да преградят изходите по коридорите, стълбищата и асансьорите. Отначало никой не беше приел бедствието за сериозно, но скоро нарастваща паника изпълни всички, след като установиха, че спасителните лодки са недостъпни. Лицата и от командния, и от изпълнителския състав на кораба проявиха изключителна храброст, като избутваха всички към кърмовите палуби, където временно можеха да се отдалечат от пламъците.

Цели семейства се озоваха там — бащи, майки и деца, много от тях все още по пижами. Някои от децата плачеха от уплаха, а други скачаха от възбуда като в голяма игра, докато обаче не видяха страха в очите на родителите си. Жени с разчорлени коси и по хавлии стояха сред други, които бяха отказали да побързат да напуснат кабините си и се бяха гримирали, облекли стилно и взели чантите си. Мъжете бяха облечени предимно във всекидневно облекло, а неколцина бяха навлекли спортни сака върху бермуди. Само една млада двойка беше по бански костюми — двамата се бяха приготвили да скачат във водата. Всички обаче бяха обединени от едно — страх от смъртта.

Кели си проправи път през тълпата до леерното ограждане и се хвана здраво за перилото. Беше все още тъмно, когато погледна надолу към разпенената от гребните винтове вода. В предутринната тъмнина, под осветлението на корабните прожектори, килватерът се виждаше на двеста метра зад кораба. Оттатък него черното море се сливаше с черния хоризонт, все още обсипан със звезди. Тя се зачуди защо корабът не спира да се движи.

Една жена нададе истеричен вой.

— Всички ще изгорим живи! Не искам да умра в пламъците!

И преди някой да успее да я спре, тя се прехвърли над леерното ограждане и скочи в морето. Изумени погледи я видяха как потъна, после главата й се подаде отново за миг над повърхността и накрая изчезна завинаги в мрака.

Кели започна да се безпокои за баща си. Тъкмо реши да се върне в каютите им, за да го потърси, и го видя да идва, носейки в ръка кафяво кожено куфарче.

— О, татко — проплака тя. — Помислих, че сме се изгубили.

— Каква лудница, абсолютна лудница — изрече той задъхан и с пламнало лице. — Сякаш стадо говеда препускат в кръг.

— Какво да правим? — попита го дъщеря му с тревога в гласа. — Къде можем да отидем?

— Във водата. Тя е единствената ни надежда да останем живи възможно най-дълго — отвърна Еган, поглеждайки я със сериозно лице.

Очите й проблеснаха като сини сапфири, когато в тях попадна лъч светлина. Той не можеше да се начуди колко приличаше тя на майка си Лана на нейните години. Двете бяха еднакви на ръст, тегло и конструкция на тялото — високи, с изящни фигури и с пропорции, съвършени почти като на топмодели. Кели беше копие на майка си и с дългата си, права коса с кафеникавия цвят на кленовата захар, ограждаща лицето й с високи скули, изваяни устни и прав нос. Единствената разлика между тях беше в краката и ръцете им. Дъщерята беше по-атлетична, докато майка й беше по-нежна и грациозна. Двамата с Кели се покрусиха дълбоко, когато Лана почина от дълга битка с рак на гърдата. Сега, както стоеше на борда на горящия кораб, сърцето му натежа неописуемо при мисълта, че и животът на Кели беше застрашен да секне рано.

Тя му се усмихна дръзко.

— Добре поне че сме в тропиците и водата ще е достатъчно топла за плуване.

Той я стисна за рамото и извърна глава към морето, което препускаше покрай кораба на близо петнайсет метра под тях.

— Няма смисъл да скачаме, преди корабът да е спрял — каза той. — Ще изчакаме до последната възможна минута. Сигурно спасителните кораби вече са тръгнали насам.

На мостика старшият помощник-капитан Шефийлд се хвана здраво за перилото и се загледа в червената светлина, отразяваща се върху вълните като в калейдоскоп. Цялата средна част на кораба беше обхваната в пламъци, които се лееха като бурни реки през илюминатори и прозорци, останали без стъкла от силната горещина. Изглеждаше немислимо, че няма да мине и час и „Емърълд долфин“, гордостта на туристическите линии „Блу сийз“, ще се превърне в изпепелен корпус, който щеше да дрейфува мъртъв и ненужен върху тюркоазно море. Съзнанието му отдавна беше изключило всякаква мисъл, отнасяща се за 2 500-те пътници и екипаж.

Той вдигна невиждащ поглед към тъмното море в далечината. И да се задаваха светлини на други кораби, той беше сляп за тях. След малко към него се втурна Макферин. Лицето му беше черно от сажди, униформата му изгорена на места, веждите и част от косата му опърлени. Той сграбчи Шефийлд за рамото и грубо го обърна към себе си.