Стивън Канел - Непокорният

Не знам дали ще издържа на цялата омраза, насочена към мен.

Какво би направил на мое място, татко? Наистина ми е необходим съвет. Веднъж ми каза, че що се отнася до въпросите на душата, най-трудно е онова, което си длъжен да направиш. И за да израсне духовно, човек не трябва да се извръща от емоционалните трудности. Но въпреки това се чувствам изолиран, самотен и объркан.

Ти си толкова далеч и това усложнява нещата. Знам, че не можеш да дойдеш тук, защото емфиземът не ти позволява да летиш със самолет. Но се нуждая от помощ, татко!

Вероятно един от проблемите е, че винаги съм се стремял да направя работата си мое второ семейство. Всички онези глупости, които проповядват в Академията за братството на полицаите… Исках да вярвам в това. Може би затова реших да стана ченге. Сега, след седемнайсет години служба се провалих. Отново съм сам.

Ако измислиш нещо, обади ми се. Още не съм решил дали да отида, или не.

Бих искал да притежавам силата, волята и чувството ти за хумор. Опитвам се да постъпвам така, че да се гордееш с мен. Но, по дяволите, изпадам в паника, като си помисля, че трябва да отида на погребението.

Навярно ще кажеш, че трябва да бъда там, колкото и да ми е тежко и неприятно. Е, това е отговор. Ти винаги си знаел кое е най-доброто.

Липсваш ми и те обичам.

Твой любящ те син Шейн

Шейн не отиде на погребението.

Обади се и каза, че е болен. Мразеше се, че не му достигна смелост, но не можеше да се насили да отиде. Чуч прояви повече кураж и не възрази, когато Шейн го закара на училище. По пътя си размениха само няколко думи.

Шейн подкара обратно към Венис, като се опитваше да не мисли за своето малодушие. Той пристигна и се залови да чисти малката си къща. После поговори през оградата на задния двор с Кели Дъската. Но не можеше да се съсредоточи върху думите му. Когато влезе вътре, споменът за разговора витаеше в главата му като неясен сън. Провери телефонния си секретар — нещо, което не бе правил от десет часа. Имаше само едно съобщение.

„Шейн, обажда се Барбара. Знам, че може да е опасно, но трябва да се срещнем. Предполагам, че ще дойдеш на погребението, но не можем да разговаряме на гробището. Какво ще кажеш за «нашето място»? Ще бъда там в един. Погребението трябва да свърши до дванайсет и половина. Обаждам се от автомат на улицата. Имам новина. Обичам те.“

Тяхното „място“ беше ресторантът градина на хотел „Шътърс“ на плажа на Санта Моника. Един-два пъти, когато се срещаха преди шестнайсет години, те си бяха вземали там стая. Мястото беше живописно и повечето стаи гледаха към водата. Тогава и двамата бяха двайсетгодишни и неженени. Обядът, преди да отидат да се любят, беше чудесен. Но сега, след като бе застрелял Рей, последното нещо, което би допуснал, беше да го видят с вдовицата. Въпреки всичко, тя го привличаше. Шейн не можеше да си обясни това. Вероятно се дължеше на чувство за вина или на усещането, че Барбара е голямата му любов и той я бе загубил заради проклетата си гордост. А може би всичко идваше от факта, че не бе спал с жена три седмици. Каквато и да беше причината, той реши да рискува и да се срещне с нея. В края на краищата, Барбара бе казала, че има „новина“.

Шейн се облече по-грижливо от обикновено и дори изсуши буйните си черни коси със сешоар. После се качи на колата и отиде в Санта Моника.

Пристигна в „Шътърс“ в един и четвърт, избра маса в дъното на вътрешния двор и поръча любимото вино на Барбара — френско „Монтраше“. Докато чакаше, Шейн се опита да оправдае срещата пред изтерзаната си съвест. Може би „новината“ щеше да хвърли светлина върху проблемите му. Може би е нещо, което ще му помогне да се измъкне от бъркотията. Както винаги, Шейн изпитваше желание към Барбара и искаше отново да спи с нея. Чувствата му бяха объркани — вина, страст и самоомраза.

Барбара дойде в 1:25 и застана на вратата на вътрешния двор. Беше облечена в черна рокля и си бе сложила перлена огърлица. Носеше големи, тъмни очила, за да скрие насиненото си око. Подутината от палката бе изчезнала и като по чудо сякаш нямаше наранявания. Русите й коси блестяха на яркото следобедно слънце. Тя огледа вътрешния двор, забеляза Шейн и тръгна към него с лека танцова стъпка. Навремето Барбара бе участвала в няколко мюзикли. Тя се настани грациозно на стола, сви устни, целувайки въздуха и се усмихна. Шейн видя, че изкусно е скрила белезите от побоя, използвайки пудра и грим.

— Денят беше тежък — тъжно каза тя. — Мислех, че ще дойдеш на погребението.