Стивън Канел: Мошеникът

Покерът е мечтата на мошениците. Играчите бяха от категорията на талантливите аматьори, а залозите — неограничени. Носеха се слухове, че хиляди долари редовно сменят притежателя си в една игра само със специални покани, която започваше точно в седем и трийсет всеки вторник вечерта в луксозната гардеробна на извънградския клуб край Грийнсбъро, Ню Джърси. Имаше един банкер от Кливланд, който залагаше боязливо и отказваше да вдигне залога, дори когато държеше сигурни печеливши карти. Освен това се връзваше на блъфовете като кученце след камион. Имаше и един собственик на магазин за електроника, който постоянно се обливаше в лъскавината на собствената си пот и беше безсрамен лъжец. Имаше и двама братя от Грийнсбъро. Опитваха се да играят в комбина, но винаги погрешно тълкуваха знаците, които си правеха, и все не се разбираха. Говореха грубо, пиеха много и накрая губеха пет от всеки шест ръце.

Там ходеше и Джоузеф Рина. Беше висок само метър и седемдесет, но много обаятелен. Излъчваше сила и беше красив като кинозвезда. Говореше се, че е бос на мафията в Ню Джърси, макар да не бе осъждан. Уличното му прозвище беше Джо Танцьора. Седеше до покритата със зелено сукно маса, облечен в съвършено скроен костюм от Армани. Държеше се настрана от другите и играеше без да коментира, а красивото му лице не издаваше нищо. Джо Рина се включваше в играта веднъж месечно. Идваше с кола от Атлантик Сити и обикновено печелеше.

От дясната му страна седеше Биано Бейтс, който от един месец се опитваше да влезе в тази игра с високи залози. Беше известен с проницателността и мошеничествата си, затова играеше инкогнито, под името Франк Лемей. Чернокос и хубавец, той винаги бе злоупотребявал с външността и чара си.

Макар че беше покерджия от световна класа, Биано никога не разчиташе само на уменията си. Той имаше две „помощни средства“, с които действаше подмолно. Едното беше щипка за банкноти. Слагаше я на масата пред себе си. Щипката беше лъскава и отразяваше светлината, но само към него. Погледнеш ли я от друг ъгъл, тя изглеждаше матова. Биано раздаваше картите над щипката и ги виждаше. Другото помощно средство държеше в дланта си. Използваше го, когато не беше негов ред да раздава. Това беше микроскопичен перископ. Биано го държеше в ръката си, сложена на зеленото сукно, нагласяйки го така, че да гледа картите през пространството между пръстите си. Тези две приспособления плюс вродената му дарба го правеха непобедим.

В десет и трийсет Биано Бейтс, или Франк Лемей, водеше с осемдесет и шест хиляди долара. Чиповете бяха подредени в колони пред него като разноцветни войници, заловени в битка.

В единайсет направиха почивка и Биано се озова до Джо Танцьора в ярко осветената тоалетна. Плочките и хромираните повърхности блестяха под лампите на тавана и двамата мъже извиваха жълти струи в лъскавата порцеланова чиния като две момчета, надпреварващи се кой ще се изпикае по-надалеч.

— Хубави карти ти идват — безпристрастно отбеляза Джо Рина. Красивото му лице не показа и намек за опасност.

— Понякога става така — отговори Биано, наблюдавайки как урината им се смесва и се стича в канала.

— Често искаш шеста карта — продължи Джо, говорейки за избраната от раздаващия картите игра, която Биано предпочиташе, защото след като раздадеше петата карта, играчите можеха да заменят която и да е от картите си за шеста, преди да започне залагането.

Биано харесваше тази игра, защото можеше да види повече карти с помощта на щипката за банкноти.

— Да — ухили се той. — Този път ми вървеше.

— Чувал ли си за Смит Сапунения? — тихо попита Джо.

— Не.

Биано се уплаши, че разказът ще бъде някакво ужасно предупреждение.

— Наричаха го така, защото бележеше картите със сапун. Държеше малко късче между показалеца и средния си пръст и правеше ивици на картите. Сапунения печелеше много в Атлантик Сити, когато бях малък… Караше голям черен кадилак. Ние, децата, го харесвахме… Жени, страхотни дрехи. Само от италиански или френски моделиери. Всичко вървеше чудесно до осемнайсети юни 1978… В този ден ние променихме решението си да бъдем като Сапунения.

— Така ли? — с изкуствена усмивка попита Биано, сетне вдигна ципа на панталона си и се приближи до мивката. Нямаше желание да чуе края на историята.