Стивън Канел: Мошеникът

— Добър вечер, госпожице Харт — изчуруликаха двамата. — Носите ли ни нещо?

Виктория надлежно пазаруваше от магазинчето до апартамента й и им купуваше бонбони и вестници. Бръкна в чантата си и извади покупките.

— Нямаше ли шоколадче „Нестле“? — ухили се Боби Манинг.

Тя му подаде шоколадовия десерт, който бе пуснала в страничния джоб на чантата си.

— Това беше най-доброто, което можах да намеря, Боби.

Двамата преместиха сгъваемите столове, които стояха пред заключената врата на апартамента на Карол Сесник.

Карол беше в облицованата с бели плочки баня. Изпробваше нова прическа. Беше накъдрила меките си кестеняви коси и ги бе вдигнала високо на главата. Приличаше на френски пудел. Беше по бикини, държеше огледало и се мръщеше на обикновеното си, но приятно лице.

— Сбърках, Вики — каза тя, без да откъсва поглед от отражението си, бърчейки осеяния си с лунички нос. — Не трябваше да изглеждам така.

Карол й показа снимка от списание „Гламър“ на манекенка с изпито лице и със същата прическа, но малко по-различна. Къдриците й изглеждаха току-що навити и закачливи. Блондинката на снимката бе прибрала косите си от двете страни на лицето и къдриците падаха като водопад на гърба й. Карол Сесник не изглеждаше така.

Виктория грабна една четка и започна да оправя косите й.

— Обърни се — каза тя, докато вдигаше къдриците й така, че повече да прилича на манекенката.

И двете бяха трийсет и пет годишни, стегнати и в добра форма, но приликите свършваха дотам. Отраженията им блестяха в голямото огледало в ярко осветената баня. Двете жени бяха напълно противоположни. Виктория беше несъмнено по-хубавата. Имаше класически черти, високи скули и изваяно лице. Но не беше поклонник на модата. Подстригваше се съвсем късо, за да не губи време. Сутрин ставаше от леглото, изкъпваше се набързо и изсушаваше косата си със сешоара, докато преглеждаше записките си за съда, подпрени на мивката пред нея. След петнайсет минути излизаше. Слагаше си малко грим. Въпреки че не беше суетна, тя притежаваше естествена красота, спечелила й половин дузина предложения да стане манекенка от нюйоркски модни агенти — пригладени, добре облечени мъже, които ухаеха на одеколон и пускаха в ръката й визитни картички с предложението да им се обади. Тя отхвърляше молбите им като на изпечени ухажори въпреки факта, че на визитките бяха релефно изписани в златисти букви имената на известни агенции.

— Готово — каза Виктория, като защипа с фиба от едната страна косите на Карол.

— Знам ли — рече Карол, изучавайки колебливо отражението си. — Мисля, че тази прическа не ми стои. Лицето ми изглежда кръгло.

— Може би, ако не вдигаш косите си толкова високо, ще бъде по-добре. Пусни тук-там по някой кичур.

Виктория малко се интересуваше от собствената си прическа, затова се чувстваше неподготвена да дава съвети. Беше много по-добра в провеждането на кръстосани разпити.

— Купила си роклята! — възкликна Карол, когато най-сетне видя торбичката, която Вики бе сложила на канапето.

— Да. На Гил Грийн му призля, като видя сметката.

Тя извади роклята и й я подаде.

— Страхотна е! — извика Карол, смъкна ципа и я облече, после се обърна към огледалото.

— Как ти се вижда?

— Ще им скриеш топката — ухили се Виктория.

Бъбрейки с Карол, тя продължаваше да се чуди защо някой би рискувал всичко, само защото така е правилно да се постъпи. Дъхът й секваше, като си помислеше каква огромна жертва прави Карол.

В задната част на сивия микробус Томи Рина и Тексако Филипс разучаваха строителните планове на Трентън Тауърс. Техническият изпълнител на фамилията Рина бе проникнал в компютърните файлове на Градската служба по благоустройство и бе направил разпечатка на всичко.

— Шибаните топлопроводи са тесни… Няма да можем да се проврем през тях. Правени са преди четирийсет години — ядосваше се Томи, докато разглеждаше плановете и вдъхваше ужасната смрад на Тексако, дължаща се на анаболните стероиди.

На предната седалка, зад волана, седеше мършав негър от Ямайка и дъвчеше клечка за зъби. Къдриците му бяха мазни и обсипани с мъниста, а черната кожа — матова.

От време на време Тексако Филипс го поглеждаше. Не разбираше защо Томи поиска шофьор, който приличаше на скапан уличен скитник. Тексако зададе този въпрос на Томи преди двайсет минути, когато черният отиде до тоалетната в бензиностанцията.

— Защото е пластмасова чаша — ухили се Томи и отказа да коментира по-нататък.