Стивън Канел - Непокорният

— Би трябвало да се засрамите. Скъли застреля съпруга ви.

— Това не е ваша работа — тихо отговори тя.

— Напротив, моя е. Рей ми беше приятел и партньор. Какво правиш тук, Скъли? — попита Самански. — Рей не беше като другите. Такъв се среща веднъж в живота. Вие имахте най-доброто, госпожо. Още не мога да повярвам, че Рей е мъртъв. Вие сте му съпруга, а се мотаете с този лайнар, който го застреля. Би трябвало да се засрамите. — Самански се качи в патрулната кола и гневно се вторачи в Барбара и Шейн. — Питам се какво ли ще кажат детективите от отдел „Обири и убийства“, когато разберат, че сте заедно. Как ли ще погледнат на това в Паркър Сентър?

Самански се прокашля и се изплю. Храчката му падна на петдесет-шейсет сантиметра от стъпалото, на което стояха. Патрулната кола потегли, блъсна силно черния автомобил на Шейн и изкърти предната броня. После изфуча по улицата.

— Става все по-интересно — тихо каза Шейн. — Изгарям от нетърпение събирачите на тенекии да научат, че сме били заедно.

Двамата влязоха в къщата. Шейн застана във всекидневната. Вероятно беше загуба на време, но той реши да претърси помещенията. Провери първо всекидневната. От вдлъбнатините в килима се виждаше, че диванът е преместен. Шейн измъкна възглавниците и видя, че са надупчени с кухненския нож, оставен на пода. Това означаваше, че двете ченгета бяха търсили нещо малко, което можеше да се скрие във възглавница на диван. Може би нещо с размера на видеокасета…

Шейн обиколи стаите и му стана ясно, че Самански и Айърс доста са се постарали, но не са намерили изчезналата вещ. Цялата къща беше обърната наопаки. Ако бяха открили онова, което търсеха, те щяха да спрат и нямаше да ровят навсякъде.

Той продължи да търси, но започна да се отчайва. Накрая стигна до дрешника в спалнята и внимателно прерови най-горната лавица. Нищо. Сетне провери кутиите за обувки. Пак нищо. Когато понечи да затвори вратата, нещо привлече погледа му. Видя шест бели ризи в найлонови пликове от обществена пералня. На някои от етикетите пишеше „Бейсайд“, а други бяха на обикновени закачалки и увити в светлозелен целофан. Шейн извади ризите и ги разгледа.

— Какво има? — попита Барбара.

— Не знам. Защо използвате две обществени перални?

— Аз ходя само в „Бейсайд“, тук, във Венис.

Шейн се вторачи в ризите, увити в светлозелен целофан. На тях нямаше етикет с името и адреса на другата пералня. После го видя — тъмночервено квадратче, закачено в долния ъгъл на единия плик.

— Казваш, че Рей често отсъствал. Може би е давал ризите си другаде. В полицията разполагаме с база данни за обществените перални. Понякога идентифицираме труповете по етикета на прането. Ще дам това в отдел „Научно разследване“ и ще видим какво ще ми кажат. А сега по-добре да тръгвам. Намери ли номера на клетъчния телефон?

— Забравих — отговори Барбара и започна да рови в едно от чекмеджетата на Рей.

Тя намери кутията, с която беше купен телефонът. Вътре беше гаранционната бележка, на която Рей бе написал номера. Даде я на Шейн.

— Номерът е същият като на разпечатката от телефонната компания. Която и да е, онази жена използва клетъчния телефон на Рей.

— Тогава не можем да го проследим.

— Не.

Шейн тръгна към вратата, но спря във фоайето, когато Барбара сложи ръка на рамото му и нежно го погледна с красивите си синьо-зелени очи.

— Може ли да се виждаме?

— Барбара… това ще ни донесе само неприятности.

— Кажи ми, че не искаш да ме виждаш и повече няма да повдигам въпроса.

— Не мога да го кажа, защото не е така. Само…

— Ами ако внимаваме? Чувствам се толкова самотна и уплашена.

„Защо става така?“ — запита се Шейн и докосна лицето й.

— Ще помисля за това. Ако онези две ченгета уведомят отдел „Обири и убийства“, злото вече е сторено — глуповато каза той.

Разбира се, Шейн можеше да обясни, че е случайна среща. Щеше да каже, че е отишъл да се извини или да изкаже съболезнованията си. Само това му липсваше — да започне сериозно да се занася с вдовицата на Рей, веднага след като го бе застрелял. Наградата за подобно поведение щеше да бъде обвинение в предумишлено убийство. Как бе възможно дори да си помисли да се среща с Барбара? Сърцето му биеше бързо и дишането му бе учестено. Чувството му за самота се засили. Той отново се запита защо нещата между тях се бяха объркали.

— Купи си мобилен телефон — импулсивно каза Шейн. — Съобщи номера на телефонния ми секретар. Клетъчните телефони може да се подслушват, затова не споменавай името ми, като се обадиш.