Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Леле-леле! — занарежда Захаровна и се хвърли към милиционера: — Серьоженка! Кажи ми как да позвъня на тия?…

— Какво се е случило? — попита лейтенантът.

— Ами виж. — Захаровна му посочи снимката на Татяна в траурна рамка. — Тя го взе! Отначало дойде някакво офицерче с куфара, а после тя го взе.

Лейтенантът погледна недоверчиво Олга Захаровна.

— Истина ти казвам! — каза тя. — Имам око рентген — ако видя човек един път, и цял живот го помня.

— Чакай, сега първо твоя Професор…

— Кой ще открадне Професора! — махна с ръка Захаровна. — Давай да вървим!

И тя заситни към стаята на милицията.

Следобед в редакцията на „Нова Русия“ се появи дяволски ядосаният Миша Липкин.

— Здравей, Липкин. Мога ли да те поздравя като главен редактор? — с насмешка го повиках аз.

— Пепел ти на езика, следователю — излая той, приближи се и нервно зашепна, въпреки че бяхме сами в коридора и това беше излишно. — Хайде с мен… Обеща ми, че ще си поговорим…

— Обещах ти да си поговорим сериозно утре — недоволно казах аз.

— Ама ти не разбираш ли, че искам да помогна на следствието! — изсъска Липкин.

— Така да беше казал! Наистина ли знаеш нещо?

Кимна.

Излязохме от редакцията. В колата Миша предложи да прескочим до барчето, което беше близко до кино „Мир“. Но не стигнахме дотам, а спряхме пред кафенето на Рождественския булевард.

Мълчахме през целия път. Мълчахме и когато излизахме от ладата. Но бъдещият главен редактор отказа да влезем и в това кафене. Предложи ми да говорим направо на улицата и избра за това може би най-мръсната пейка. Покатери се и седна на облегалката, с жест ме подкани да направя същото.

Неохотно се тръшнах до него, чувствайки се като птица, кацнала на клонче.

— Е, разказвай — казах нетърпеливо.

Липкин измъкна стара сребърна табакера, сигурно останала от дядо му или от баща му, запуши и се премести по-близо до мене.

— Слушай сега. Аз ти разказвам, но ти сам си търсиш доказателствата. Няма да ме забъркваш в тази работа. Разбрахме ли се?

— Добре — съгласих се аз, — но защо е тази тайнственост?

— Защото всичките ми документи за заминаване са готови. Защото след убийството на Татяна не оставам в тази курвенска страна. — Погледна ме и наведе глава. — Извинявай! Все пак ти е родина.

— Не е ли и твоя?

Той се усмихна и в очите му имаше нескрита тъга.

— Саша — каза Липкин и вдигна показалеца си, — тя би могла да бъде и моя, но!… Тази родина никога не ме е обичала. И никога няма да ме обича.

— Защо? — попитах, въпреки че предварително знаех отговора.

— Ами ти ми кажи защо се получава така: наскоро Марк Дейч пусна книгата „Памет — такава, каквато е“. Книгата се търси, но разпространителите се страхуват да я продават, защото ония от „Памет“ заплашват със саморазправа.

— Затова ли ме извика, да ми разправяш за тези страсти? — не издържах и язвително казах аз.

Липкин сложи ръката си на ръкава на палтото ми и каза напевно:

— Старче, всичко това е цвете в сравнение с другото. Малко преди гибелта на Татяна аз се докопах до уникален материал. Видеоматериал! Учения на руски фашисти в учебни лагери! Стрелба, ръкопашен бой, политически занятия — тълпа от синеоки блондинчета, които казват пред камерата, че евреите трябва да се унищожават! — потупа ме по ръката и тъжно се усмихна. — За подобни неща са ми разказвали баща ми и дядо ми. Те вече го бяха виждали. Но аз не искам децата ми да го видят! Разбираш ли ме, приятелю?

Спомних си, че по улиците напоследък се бяха появили младежи, облечени като щурмоваци, със стилизирана свастика на ръкава. Случи ми се да видя и служебния филм от техните митинги. Да, това бяха истински руски фашисти! Вярно е, че наричаха себе си руски патриоти, но това не топлеше.

— Предадох копието през един човек от службите за сигурност. Той ми благодари. А след време, направо от къщи изчезна оригиналът на записа.

— Добре, но какво отношение има всичко това към смъртта на Татяна? — попитах, без да му обяснявам наивността на постъпката му. Нима наистина вярваше, че след като забраниха Комунистическата партия и извлякоха от „Лубянка“ с въже „железния Феликс“, а КГБ остана без име, в държавата ни е настъпило царството на демокрацията? Нима той, възрастният човек Липкин, наистина е повярвал на бившия секретар на Областния комитет на Комунистическата партия, който никога не е криел антисемитските си възгледи? Смешно! Смешно и тъжно!

— Има пряко отношение към смъртта на Таня — каза Миша и се огледа повторно. — След като изчезна видеокасетата, започнаха да подслушват телефона на редакцията…