Фридрих Незнански - Насочен взрив

— На място — навъсено отговори Игор, като се потупа по кафявото кожено яке. Той беше облечен доста прилично и нищо не би издавало човека, излязъл от релси, ако не бяха очите му — прекалено разширените зеници като че ли гледаха в друг свят, не в нашия.

— Върви тогава — усмихна се вторият санитар, който бързаше да се отърве от Игор, той пък се беше вкопчил в дръжката на вратата на колата, изглежда, се боеше да остане сам в тази студена зимна Москва.

— Къде са другите? — изхриптя той. — С тях ще ми е по-весело…

— Ще действаш самостоятелно. Нямаш работа с другите. Не разчитаме особено на твоите приятели. Надяваме се на тебе, разбра ли? Тръгвай! — Санитарят измъкна ръката на Игор от дръжката и седна зад волана. — Край, остани си със здраве! Ако си свършиш работата — живей, както искаш. Но не изпълниш ли задачата, не се надявай да се скриеш от нас! Светна ли ти?! До живот ще си висиш на иглата!

Вторият санитар също се качи в линейката и тя потегли. Игор остана сам в пустата уличка, по която самотно вървеше жена, увита в астраганено палто.

Тя не обърна внимание на мъжа с якето, който, сякаш събуден от сън, в същия миг забрави за линейката и бавно, оглеждайки се назад, тръгна след нея.

Върнах се у дома по тъмно. От безкрайните разпити в редакцията, от разговорите с жената на Гусев и Шароев бях страшно уморен. Но не ми се пиеше. Искаше ми се да се отпусна и да напипам онзи край, който само ако го дръпнеш, и цялото това кълбо ще се разплете и ще бъде намерен убиецът.

Изтегнах се на дивана и реших да анализирам първите факти и свидетелства, сред които имаше и много любопитни неща.

Заключението на експертизата по взрива се очакваше най-рано утре, но засега… Засега мислено написах на белия таван цифрата едно и с нея отбелязах събитието:

1. Всичко започна от моето дежурство… на 2 декември в апартамента си беше убит генерал Селдин. Предполагаем мотив — кражба на златни монети от колекцията му.

2. След по-малко от денонощие следва взривът на Лосиний остров. Загива Александър Александрович Самохин.

3. Таня ми позвъни и ми наговори странни неща — че очаква документи, „които ще натежат повече от двеста грама тротил… Приготвила съм такава бомба, че ще ахнеш…“

4. Таня ме извика на заседание на редколегията. Взрив в мерцедеса на Гусев — Татяна, Гусев и шофьорът загиват.

5. В момента на гибелта на Татяна Холод неизвестен или неизвестни правят обиск в апартамента й. Вероятно от дома й изчезват папки с материали за КГБ и ГРУ.

6. Слава Грязнов намери мерцедеса на Самохин. Оказа се, че мерцедесът е пристигнал от Германия.

7. През нощта на 3 декември по молба на Татяна четох „Записките на полковник Васин“.

8. Самохин… Самохин е посещавал дома на Андрей Гусев. Шароев без съмнение познава Самохин, ако съдим по сянката, която премина по лицето му. Ако предположим, че Самохин е дал бомбата на Татяна с колет, пакет, дипломатическо куфарче или по някакъв друг начин, и са го очистили като изпълнител на поръчката? Очистили са го преди взрива в мерцедеса на Гусев? Не, нещо не е наред…

Самохин е предал на Татяна документите, без да знае какво има в пратката? Но защо Татяна не е отворила веднага онова, което са й връчили? Нали на 3 декември сутринта тя ми позвъни и думичка не каза, че е получила документите… Дали не е решила да отвори онова, което е получила, само в присъствието на Гусев?

Самохин…

Уви, нишката, за която се хванах, се оказа скъсана.

Налага се да чакам заключението на експертизата и чак след това заедно с Меркулов и Грязнов да съставим план за разследването. Сега трябваше да се помъча да заспя.

Отдавна съм свикнал с различните опасности, свързани с работата ми. Неведнъж и два пъти през цялата ми служба в прокуратурата съм бил мишена за различни въоръжени изроди. Но от тази сутрин около мене започна да става нещо, невъобразимо и необяснимо. Сякаш героите от западните филми на ужасите бяха слезли от екрана и се бяха заселили неизвестно защо в Москва, недалеч от дома ми, за да се заемат лично с мен, както ми се струваше.

Втрещих се, когато сутринта слязох при моята „Лада“. Цялата кола беше наплескана с кафеникавочервена боя, а на предното стъкло беше написано, вероятно с пръст: „Ти ще умреш!“, и то без „ер малък“ накрая.

В същия момент, сякаш изпод земята, се появи портиерът Михеич, изкашля се угоднически в юмрука си и се извини:

— Не я увардих, Александър Борисович. Чистя и в съседния двор, а там има още сняг. Но го видях, хулигана…