Фридрих Незнански - Насочен взрив

Веднага си припомних какво ми крещеше онзи побъркан в двора на Първи медицински институт и стомахът ми неприятно се сви. Дали пък не е бил същият онзи ненормалник, оказал се по някакъв начин без усмирителна риза в двора ми около моята кола?

— Да, струва ми се, че зная кой е — казах аз. — Черноок и слаб, беззъб…

— А, не е той, добре си спомням лицето му. Дори се затичах към него, да го прогоня от колата, и той драсна и изчезна. Един такъв мъничък, много светъл, с коси до раменете, но не беше млад и на темето му имаше кръгличка плешивинка, ей такава. Очите му бяха изпъкнали и сини, носът гърбав — спомням си съвсем ясно. И още — отдавна не беше се бръснал…

Нямах основание да не вярвам на Михеич. Вгледах се в странната боя. Приличаше на кръв.

— Знаеш ли, Михеич, че това съвсем не е боя — обърнах се аз към червенокосия портиер. Снегът около автомобила беше обилно напръскан със замръзнали капки, а по покрития със сняг асфалт се точеше кървава диря.

— Ама и аз не забелязах в ръцете му нищо, освен… Виж, ръцете му бяха като че ли в кръв. Когато побягна, от пръстите му капеше нещо червено по снега.

Червата ми пак недоволно закуркаха. Чудно, кой би могъл по такъв странен начин да ме заплашва? Не се сещах за никой, който да е рус и нисък. Но трябваше да побързам и помолих Михеич да ми донесе кофа с топла вода, което с радост направи. Огледах внимателно от всички страни колата. Изглеждаше ми в ред и реших да не отивам да свалям отпечатъци, а да тръгна за редакцията, както бях решил.

Изглежда, че се бе появил някой от моите стари познайници. Е, не ми е за първи път със заплахите…

Целия ден прекарах в редакцията на „Нова Русия“. Разпитвах останалите членове на редколегията.

Миша Липкин отсъстваше. Обикаляше управленията по култура, Роскомпечат, уточнявайки въпроса на кого принадлежи сега вестникът, как да се направи нов избор за главен редактор и т.н., и т.н.

Както и очаквах, в касата на Татяна Холод нямаше нищо — никакви папки за КГБ и ГРУ Имаше само италиански чорапогащи, шишенце с френски парфюм и някакви документи, пряко свързани с вестника.

Невъзможно беше да се свържа със Слава Грязнов — никъде го нямаше.

Дежурната от багажното на гарата Олга Захаровна Пряхина, или както обикновено я наричаха — Захаровна, не понасяше скитниците. Болни, мръсни, вмирисани на пикоч и долнопробна водка, те предизвикваха отвращение у всеки нормален човек. Но понеже работата й налагаше постоянно да се среща с тези същества, те предизвикваха в нея не само отвращение, но и професионална омраза. Трябва да се отбележи, че иначе Олга Захаровна имаше добродушен характер и понякога съжаляваше същите тези скитници и дори ги хранеше с остатъците от обеда си.

Но днес, когато заключи будката си и тръгна да обядва, видя Професора — известен пияница от гарата, който не се разделяше с вестниците нито в пияно, нито в относително трезво състояние. Заради любовта си към печатното слово беше получил този прякор. Той лежеше живописно прострян в сенчестия ъгъл, а под него се точеше тъмна струйка, завършваща със заплетен въпросителен знак.

Олга Захаровна не си зададе въпроса какво означава това. Изпсува яростно, изтича при него, сграбчи го за рамото и го повлече от ъгъла към дневната светлина, стараейки се да го дърпа така, че да изтрие въпросителния знак.

Професорът мучеше и размахваше вестника.

— Ах ти, боклук! — развика се Захаровна, опитвайки се да удари скитника така, че да не се изцапа. — Всичко си ми осрал тука?

Тя измъкна вестника от ръката на Професора и го цапардоса няколко пъти по несимпатичното лице. След това изтича да търси милиционер.

На изхода от гардероба забеляза дежурния.

— Серьожа!

Милиционерът — слабоват дългуч, лейтенант — се обърна. Имаше младежко лице и редки мустачки с цвят на пшеница.

— На какво прилича това! Този Професор пак се търкаля осран около мене! Приберете го някъде! Стига вече! — започна да реди с трагична нотка в гласа Захаровна.

— Къде? — попита лейтенантът.

— Там, долу — махна с досада Захаровна. — Нито да обядва човек, нито…

Дежурният вече викаше някого по радиостанцията. Захаровна тръгна към кошчето за смет, за да хвърли вестника, когато погледът й спря на първата страница, от която се усмихваше красива жена, обградена с траурна рамка. Веднага я позна.

— Божичко! Ама това е тя! — ахна Захаровна.

Прочете бързешком: „Татяна Холод, главният редактор на вестник «Нова Русия», загина трагично…“