Фридрих Незнански - Насочен взрив

Той се извърна й тогава видях как треперят скулите му. Тупнах го по рамото и му протегнах ръка. Той погледна ръката ми с недоумение и нерешително я стисна.

— Благодаря ти за всичко! — Аз също стиснах ръката на този наистина смел и благороден човек, от когото не можех да изисквам повече.

Когато гърбът на Липкин вече се виждаше в края на алеята, се надигнах от пейката и чак тогава усетих колко съм премръзнал. Наистина, сега нямаше да е лошо да пийна някъде кафенце или чай с лимон…

През това време неуморният труженик Слава Грязнов се занимаваше с работата, която не беше успял да свърши предния ден.

Още сутринта беше ходил във фирмата „ГОТТ“.

В голямата зала на бившия гастроном — Грязнов помнеше добре как понякога идваше тук за мляко и винаги намираше — сега се кипреха върху подиуми елегантни вносни автомобили. Само човек с набито око би могъл да разбере, че са употребявани.

Младият човек, охранител във фирмата, облечен в строг тъмен костюм, на ревера, на който висеше табелка с името, отначало внимателно изслуша Вячеслав и едва когато видя удостоверението му, го съпроводи до главния мениджър.

Двамата по-възрастни джентълмени от Трети отдел на МУР, дошли заедно с Грязнов, останаха да тъпчат пред вратата.

Главният мениджър се оказа също сравнително млад човек с разплуто тяло, прикрито от широки вълнени панталони и сако от червено сукно. Той изслуша Грязнов, склонил намазаната си с брилянтин глава, и кимна в знак на съгласие.

Грязнов заведе свидетелите до един „Мерцедес“ 190 Е с цвят металик и започна огледа на колата.

Купувачът, сякаш напук, тутакси се появи отнякъде и веднага предяви правата си върху автомобила, въртеше се наоколо и се опитваше да насочва огледа.

— Какво търсите? Ама не, кажете ми какво търсите? — питаше той настойчиво. — Кажете ми, може би зная нещо!

Единственото, което можеше да направи Грязнов, беше да не пуска близо до колата нейния все още неофициален собственик.

— Има! — чу се глас и изпод колата се измъкна митническият експерт Бандовкин. Протегна ръка и подаде на Грязнов нещо, завито в парцал.

Слава внимателно пое платнената торбичка и веднага усети тежестта. Развърза връвчицата, която пристягаше края, и върху широката му длан се посипаха златни монети.

— Мамицата му! — тихо възкликна купувачът, гледайки съкровището. — Защо не купих веднага този мерцедес? От пръв поглед си го харесах! Тююю!

— Радвай се, че не си го купил — весело му отговори Слава. — Иначе сега щях да ти задавам най-различни и неприятни въпроси и щеше да нощуваш в едно държавно заведение…

— Опазил ме Бог! — изплаши се купувачът и като че ли се изпари в същата минута.

Бандовкин измъкна от скривалището в пода на колата още няколко подобни торбички, а Грязнов започна да съставя протокол за намирането на златните монети от царско и съветско време.

След като се разделихме с Липкин, бродих още около час, размисляйки върху онова, което ми беше казал. Журналистическата работа винаги е свързана със скандали. Но скандал от такъв мащаб е нещо изключително! Липкин иска да емигрира, но това е само от страх. Той е прав — трябват доказателства, а доказателства няма. У нас, във все още Съветска Русия, да бъде построен едва ли не цял град за подготовка на терористични актове?… Не, това мирише на сензация, на булевардна клюка… но пък Липкин се позоваваше на видеокасети и документи, които му били откраднали. Ех, ако можех да ги намеря, ако, разбира се, съществуват и ако на тях са показани онези обекти край Смоленск, а не някакви си къщурки в полето…

Но да не бързаме с изводите.

Приседнах на края на покритата със сняг пейка в градината и извадих цигара. Но запалката ми не работеше, нямаше газ. Хвърлих я в снега и се огледах за някой, от когото можех да запаля, но наоколо нямаше никой. В далечината се мяркаше залитаща фигура — изглежда, някакъв пиян. С неуверена крачка идваше към мен. В ъгълчето на устните му димеше цигара.

Надигнах се и тръгнах насреща му. Но колкото повече се приближавах, толкова по-неуверено се държеше онзи тип. Вървеше и ме гледаше, без да мигне, като че ли се страхуваше, че мога да го пратя в изтрезвителя. Беше набит дебелан в омаслена ватенка, скъсана на няколко места. Приличаше на героя на Леонов от „Джентълмени на късмета“, изглеждаше изплашен, но добродушен. Единственото, което предизвикваше погнуса, бяха слюнките, стичащи се по брадата му.

— Имаш ли кибрит? Дай да запаля — приближих се аз.