Фридрих Незнански - Насочен взрив

Пияният поклати глава, дръпна от цигарата и като че искаше да свърне назад.

— Ей, не се страхувай, дай да запаля!

— Сега, сега — отговори мъжът.

Но вместо да ми протегне фаса си, бръкна в пазвата си. Бързо измъкна нещо полукръгло и огромно, с което замахна към мен. Запазих самообладание, протегнах ръка напред, след това сграбчих ръкава му и го тръшнах с хвърляне през бедро. И двамата полетяхме в пряспата.

Снегът, който ми влезе във врата, приятно охлади гърба ми. Онзи се опитваше да ме души и лицето му беше зачервено от напрежение. По брадичката му, както и преди, течаха слюнки. Мучеше, но не се сещаше да изплюе цигарата, залепнала за устната му. Зървайки за секунда очите му, разбрах, че не беше на себе си.

Извих ръката му зад гърба и със замах го вдигнах на крака. На снега остана да се търкаля полукръглият предмет, с който беше замахнал към мен. Беше ръждив сърп, от онези, с които някога са жънели жито. „Дали пък няма в пазвата си и чук?“ — помислих си, докато го обискирах. В него нямаше нищо друго освен кутия кибрит.

— Какво искаш от мене, човече? Да не си луд? Да не си психясал?

— Не съм психясал! Трябва да те убия! — едва не се разплака човекът с пяна на уста.

— Със сърпа ли? — учудих се аз.

— Не. Изгубих пистолета… Дадоха ми пистолет — пак захленчи човекът, но вече заради това, че извих още по-силно ръката му.

— Кой ти даде пистолета?

— Няма да ти кажааа!

— А можеш ли да ми кажеш името си?

— Марио! — извика странният тип. — Аз съм италианец. Аз съм музикант! Нямате право… ще се оплача в посолството! Пусни ме — жално захленчи той, — иначе ще стане лошо…

— Лошо ще стане, така ли? — подсмихнах се, още по-болезнено извивайки ръката му. — Откъде знаеш руски, щом си италианец?

— Отдавна живея в Русия.

— Къде живееш?

— В зоната… Не мога да говоря! Не трябва! — закрещя мъжът, пръскайки пяната, която се появи на устните му. — Пусни ме… лошо ще стане! — отново замрънка „италианецът“.

— За кого ще стане лошо? — усмихнах се аз.

— За мене! За мене ще стане лошо! — крещеше той.

Поотслабих хватката, разбрал, че атентаторът ми явно не е на себе си.

— Добре, да вървим — казах аз, вдигайки сърпа.

— Къде? — изведнъж се заопъва той.

— На топло. Там с тебе ще си поговорят добри хора.

Мъжът изведнъж се наведе и с мъртва хватка на булдог впи зъби в китката ми. Изкрещях от болка. Стори ми се, че беше прегризал ръката ми до костта. Усетих, че онзи издърпва от ръцете ми сърпа. Отскочих, измъквайки служебното си оръжие, но той, вместо отново да ме нападне, със сила рязко си тегли сърпа по гърлото. Кръвта като ручей с бълбукане рукна по ватенката му. Той изхриптя и падна.

Спуснах се към него, опитвайки се с края на ватенката да затисна прерязаната артерия, от която като фонтан бликаше кръв, но само се изпоцапах. „Италианецът“ Марио пулеше изпъкналите си очи.

— Кой те прати? Казвай! Иначе ще умреш! — закрещях аз, разбирайки, че не му остава да живее много, не можех да спра кръвта.

— Вва-ва-в-в… Ва-ги-г-г… — с последни сили промълви мъжът, сви крака и се опита да се извърне от мене, от което кръвта рукна още по-силно. След няколко секунди очите му се подбелиха. Стисках с две ръце гърлото по-долу от огромната рана, но беше безполезно. Едва ли имаше начин да бъде спряна кръвта.

Мъжът вече не дишаше. Изправих се, изведнъж обърнах внимание на дланта на този „музикант“. Беше неестествено червена, особено пръстите. Вглеждайки се, разбрах, че краищата на пръстите на „италианеца“ са нашарени с пресни червени белези от скорошно изгаряне — най-вероятно с киселина. Като че ли някой не искаше да се запазят папилярните линии на пръстите на атентатора ми. С течение на времето те неминуемо щяха да се възстановят, но сега, когато раните току-що са заздравели, личността на този Марио не можеше да се установи по нашите картотеки.

Но нали той ми каза, че живее в зоната! Какво става, по дяволите?

Озърнах се. Както и преди, в градинката нямаше никой. Реших да не влача покойника до колата си, извиках линейка и позвъних на Меркулов. Не беше в кабинета си — извикал го главният, както ми каза секретарката му. Помолих да му предаде, че утре непременно трябва да се събере цялата група — Меркулов, Слава Грязнов, Левин и аз. А аз, като ръководител на групата, викам всички, въпреки съвещанието при главния, въпреки заетостта на Левин с разпитите на живеещите в блока на покойния Селдин, въпреки увлечението на Грязнов по фирмата „ГОТТ“ и употребяваните мерцедеси.