Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Имаш ли доказателства? — погледнах недоверчиво Липкин.

— Доказателство е убийството на Татяна — каза Миша. — Чуйте сега какво ще ви разкажа, Турецки, и сам си направете изводите за това има ли право да бъде страхливец обикновеният съветски евреин. Татяна започна журналистическо разследване на лагерите на частите със специално предназначение. Не е нужно да ви обяснявам какво е спецназ, нали?

— Не си струва — потвърдих като човек, на когото най-отвратителните спомени от живота са свързани с кагебистите и спецназовците.

— След като поделения на спецназа взеха участие в августовския пуч и само няколко от тях, включително и знаменитата „Алфа“, отказаха да изпълнят заповедта, започнаха да разформироват метежниците. При това сега метежници наричам точно онези, които бяха на страната на Елцин през август!

Липкин замълча, опитвайки се да разбере какво впечатление са ми направили думите ми. Но аз го слушах спокойно и нищо не можеше да ме учуди, докато той не каза:

— Татяна няколко пъти пътува в командировка в бригадата за специално предназначение, която е дислоцирана около Смоленск. Най-странното е, че там й разрешили да снима и да интервюира. Разбира се, в определени граници, но все пак Танините репортажи бяха първите, които повдигнаха завесата на тайнственост над елитните поделения на партията. Когато Таня се върна след поредната си командировка — беше три дни преди убийството й, — тя ми каза нещо такова: „В Смоленск мафията готви наемници и професионални убийци. Имат ясно разработена схема… за завземане на властта в страната!“

— Чакай, чакай! — Аз бях съвсем зашеметен от тези думи. — Това не може да бъде! Как е успяла да разбере?

Липкин захвърли фаса настрана, проследявайки траекторията му, и отново отвори табакерата си.

— Това не знам — каза той. — Знам само, че тази бригада е нова, докарана е съвсем наскоро от Германия и в нея служат само наемници.

— Наемници? — У нас едва сега започваше да се говори за професионална армия, имаше и дискусии сред военните, но аз например нищо не знаех за това, че вече съществуват подобни поделения. — Сигурен ли си?

Липкин се усмихна:

— Знаеш ли, аз бях учуден не по-малко от теб, но Татяна нищо повече не ми каза. Само се засмя и допълни: „По-късно ще научиш. Това ще бъде бомба!…“

— Така ли каза?

— Така каза — потвърди Липкин. — Ден преди смъртта си тя се свърза със своя информатор, който трябваше да й предаде важни документи, и той й потвърди, че информацията ще пристигне на следващия ден. Татяна веднага се обади на своя човек от службата за сигурност. Не ми задавай въпроси, нищо не знам, мога само да ти кажа, че този човек е големец и тя напълно му се доверяваше. Той обещал да й помогне да предаде материалите за смоленските наемници във военното контраразузнаване. Бях до нея и всичко това го чух. — Липкин започна да се вълнува, вероятно се страхуваше, че няма да му повярвам. — Уговориха се да се свържат по телефона в първата половина на деня. Това е… Ти знаеш какво стана по-нататък.

— Но защо свика и заседание на редколегията в същия ден? Искаше ли да покаже документите на заседанието?

— Да. Изглежда, е смятала, че колкото повече журналисти научат, толкова по-малка е вероятността да загине случайно. Все пак там бяхме около десет души, и то от различни вестници…

— Значи щеше да ни донесе куфара с взрива… И щеше да има не три, а десет трупа!

Липкин замълча. Аз също мълчах, обмисляйки чутото. Не можех да му вярвам напълно, но това беше важна информация, която в крайна сметка доказваше едно — изглежда, че Татяна е била убита, защото е научила мръсната тайна на Министерството на отбраната. И тутакси си помислих — обновеното или старото? Това никак не е маловажно!

— Можеш ли всичко това, което ми каза сега, да го потвърдиш писмено? — попитах Липкин.

— Не! — каза решително той, видях страх в очите му. — Не само че няма да пиша нищо, но дори и ще отрека всичко, ако някъде се позовеш на мен!

— Какво пък, това си е твое право… Струваше ми се, че след август хората станаха по-смели — пошегувах се и веднага разбрах, че шегата ми е неудачна.

Липкин рязко се наведе към мен.

— През януари, когато ще съм в Тел Авив, ще ти изложа всичко в писмен или в какъвто искаш друг вид — каза той с неочаквана злоба, акцентирайки на всяка дума. — Ако искаш, и на оградата си ще го напиша! Но сега ме остави и въобще забрави за мен. Защото аз съм онова магаре, което ще помъкне на гърба си в обетованата земя жена си, болната си майка и дъщеря си. После пак ще си позволя да стана смел. Разбра ли ме?