Фридрих Незнански - Насочен взрив

— А те имат добре уредени връзки, точни сведения, получавани от първа ръка, а не от сводките на Централното статистическо управление?

— Точно така. Но подобни аналитици работят не само при нас, а във всички сериозни фирми. И вярвайте ми, повечето от тях са служители, по-точно бивши служители от Комитета.

Шароев си взе ментов бонбон от метална кутийка и го лапна.

— Искате ли?

Отказах, колкото се може по-любезно. Той продължи:

— Не разбирам защо толкова много ви интересуват нашите кадри? Да не би да подозирате някой от нашите в убийството на Гусев?

— Като какъв работеше при вас Александър Александрович Самохин?

По лицето на Шароев премина лека сянка.

— Самохин? Не си спомням. Струва ми се, че такъв човек при нас никога не е работил. Да, сигурен съм. За първи път чувам тази фамилия.

— Благодаря ви, Алексей Сергеевич. Много ми помогнахте.

Трябваше дълго да мия ръцете си в тоалетната след сбогуването с Шароев. Не, все пак има нещо вярно в онова, което говорят за влажните ръце. По-голямата част от хората с потни длани, които познавах, се оказваха изключително несимпатични. Поне на мен.

Тоалетната светеше с огледалата си, с розовия фаянс и хромираните заврънкулки, чието предназначение не може веднага да се отгатне. Трябваше дълго да се побъхтя с нещо такова, което заместваше чешмата.

Господин Шароев ми се стори голям негодник. Имах странното предчувствие, че този човек неслучайно е приемник на Гусев. Никак не ми се вярваше двамата да са били свързани с приятелски чувства. „Кажи ми кой ти е приятел, за да ти кажа какъв си.“

Що за човек е бил Гусев, щом е могъл да бъде приятел на толкова различни хора като Татяна Холод и Шароев? Но пък Шароев излъга, че за първи път чува името Самохин. Дори Самохин да не е работил в „Славянска банка“, но сянката… Сянката, която пробяга по лицето на Шароев, не ми се изплъзна…

Константин Меркулов седеше зад бюрото на Татяна Холод в апартамента й и преглеждаше документите от всички чекмеджета, секцията и кутиите, намерени по шкафовете.

С кутийките се занимаваше Олег Левин.

Повечето бяха изрезки от стари вестници и снимки — общо взето, боклук, който рано или късно се натрупва в дома на всеки, който се е занимавал с журналистика.

Левин прелистваше безбройните бележки и когато попадаше на нещо що-годе заслужаващо внимание, то отиваше на бюрото пред Меркулов.

Зад прозореца отдавна цареше мрак.

— Какво търсим, Константин Дмитриевич? Само стари вестници и нищо друго. — Левин седна на пода до една от картонените кутии и високо кихна. — Вече получих алергия от книжния прах.

Меркулов се усмихна и взе от купчината пред себе си следващата бележка.

— Нищо, Олег, нищо. „Търпение, Щюбинг, и цялата ви четина ще се превърне на злато“, както казваше незабравимият герой от филма „Подвигът на разузнавача“.

Меркулов свали очилата, които в последно време слагаше все по-често, и започна да чисти стъклата им с голяма карирана кърпа.

— Холод беше опитна журналистка… — учудено въздъхна Левин, изваждайки нова камара хартия. — Как е могла…

— И журналистите са хора — отговори Меркулов.

— Константин Дмитриевич — изведнъж извика Левин. — Тука има някакво шифровано писмо.

— Е, чак пък шифровано… — недоверчиво промърмори Меркулов, взимайки парченцето хартия.

То се оказа късче от бележка, в която имаше само няколко думи: … Той ще каже по телефона: „Дрезден + гарата + № + код Х911“.

Меркулов погледна Левин и уморено каза:

— Ето го това, заради което преравяме тонове словесна руда. Сега поне като че ли е ясно как Татяна Холод е трябвало да получи документите. Ако графологичната експертиза потвърди идентичността на почерка с почерка на един от подозираните, ще знаем и конкретния изпращач…

— Много ли са заподозрените? — полюбопитства Левин.

— Достатъчно.

Левин стана и изтърсвайки праха от ръцете си, тръгна към вратата:

— Отивам да си измия ръцете.

— Продължаваме работата — каза Меркулов. — Продължаваме!

Той се задълбочи в съдържанието на някаква служебна бележка с надпис „Министерство на отбраната на СССР“.

Но по-нататъшното ровене не прибави нищо ново.

Колата на „Бърза помощ“ се отдалечи от блока, в който живееше Турецки, и спря в празната пресечка. Санитарите бяха свалили усмирителната риза от беззъбия Игор, изкараха го от линейката на улицата, потупаха го ободряващо по рамото. Единият го напътстваше:

— И не крещи повече така, Игор, разбра ли? Иначе пак ще ти шибнем успокоителни! Довели са те тук не да ревеш „ти ще умреш“, а да действаш. Запомни ли къде живее клиентът ти… Пистолетът на място ли е?