Фридрих Незнански - Насочен взрив

— И какво ще кажеш?

— Още не съм привършил четенето. Но материалът е много интересен. Твоят бъдещ мъж е почти като Жорж Сименон… Добре пише. Увлекателно и вдъхновено!

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — Гласът на Татяна Холод стана тъжен.

— Още не съм стигнал до края, но засега освен белетристика материалът няма документален характер.

— Турецки, искаш да ме обидиш или искаш да ме успокоиш? Не разбирам точно. Но честно казано, страхувам се за моя Володя…

Доколкото можах, постарах се да разсея страховете на Татяна. Казах й, че всичко написано е плод на неговата богата фантазия. Но изглежда, че Татяна не беше съгласна с мен. Пък и аз не намирах, че всичко написано е само плод на богатото му въображение. Но как да го докажа от гледна точка на наказателното право и криминалистиката?

— Благодаря ти, Саша! Благодаря ти за глупавото утешение. Но не ти звъня за това. Слушай внимателно. Можеш ли днес около дванайсет часа да дойдеш в редакцията на „Нова Русия“?

— Нещо важно ли е?

— Много важно. Свиквам редколегия, непременно ела. Ще обсъждаме специален материал… Засега не мога да ти кажа какъв, но трябва да присъстваш на всяка цена.

— Чакай, Таня, обясни ми по-ясно. Свързано ли е с твоя Васин?

— Ще разбереш всичко на редколегията. Приготвила съм такава бомба, че ще ахнеш? Чакам те…

— Свързано ли е с ГКЧП? — викнах аз, но в отговор в слушалката се чуха само кратки сигнали.

Комисията по делата на ГКЧП буксуваше. Разследването бавно, но сигурно вървеше към задънена улица. Изглежда, че причината за държавния преврат не интересуваше вече никого. Дори президентският екип, доволен от лесната победа на демокрацията, се отнесе прекалено индиферентно към изводите на комисията…

Интересно каква ли бомба е подготвила Татяна? Трябва непременно да отида в редакцията, независимо от всякакви телефонни обаждания. А той отново дрънчеше.

— Е, старче, добре си поспиваш — чух веселия глас на Грязнов.

— Здрасти, Слава. Погледна ли си поне часовника.

— Щастливите не гледат часовника си. А аз си имам малък повод за радост! Намерих мерцедеса на онзи Самохин. — Грязнов доволен захихика в слушалката. И добави сериозно: — Оставил е колата в „Шереметиево“.

— Ти да не звъниш от летището?

— Саша, ама ти си наивен като дете — каза Грязнов. — Звъня ти от станцията на метрото „Шереметиево“. Тук има нещо като малък паркинг и той е оставил своя мерцедес под охрана. Само че Самохин не е собственик на тази кола!

— Става интересно!

— Самохин кара колата, но тя е на някаква фирма „ГОТТ“. Фирмата търгува с автомобили втора ръка. Този мерцедес е бил докаран наскоро от Германия, в деня на убийството са го откраднали. Това е всичко, което успях да науча засега.

— Каква роля е играл във фирмата Самохин? Странно съвпадение — крадат колата на фирмата, а на другия ден неин сътрудник се взривява.

— Не бързай. Всичко ще изясним. Чакам те на оперативка при Романова.

— А, не, Вячеслав. Трябва да съм на редколегия в редакцията на „Нова Русия“.

— Ще те чакам, като се освободиш. Саша, чувствам, че лаврите на Джон льо Каре не ти дават да мигнеш. Съвсем си се увлякъл по литературата! Довиждане. Ще чакам в кабинета си новоизгряващия драскач! — И Слава затвори телефона.

Ето че утрото започна…

Вкъщи Татяна Холод още веднъж прегледа снимките, получени от архива на Смоленското специално поделение по време на последната командировка.

На снимките спецназовците бяха с маски и маскировъчно облекло и се криеха из блатото, тренираха ръкопашен бой, стреляха със снайперска винтовка със заглушител. Качеството на снимките беше прекрасно.

Другите снимки бяха по-лоши, но пък на тях можеха да се видят остригани нула номер младежи на различна възраст. Един от тях беше ограден на снимката с маркер в кръгче и до него имаше въпросителен знак.

Татяна подреди фотосите в една купчинка и внимателно ги напъха в голям жълт плик от плътна хартия. Пликът сложи в картонена папка, на чиято корица с големи букви беше написано на ръка „МО ГРУ“ (Министерство на отбраната, Главно разузнавателно управление). Папката прибра в писалището.

Придърпа телефона към себе си и запали цигара. Когато я свързаха, чу познатия глас на своята младичка секретарка:

— „Нова Русия“. Слушам ви.

— Дина, аз съм Холод.

— Да, Татяна Михайловна? — отзова се Дина.

— На всички ли позвъни?

— Не още. Останаха Борис Александров и Дамскер.