Фридрих Незнански - Насочен взрив

«Изглежда, че си дотук, полковник Васин — помислих си аз. — Просто са те предали! Но кой? Може би Вагин е решил така да се отърве от мен? Макар че защо му е притрябвало да го прави? Не може цялата тази „командировка“ да е просто трик на Вагин, за да ме предаде на военното разузнаване или КГБ!»

Не се решавах да задавам повече въпроси. Няколко часа пътувахме в пълно мълчание. Аз седях, притиснат отдясно и отляво от мощни рамене, и трескаво мислех какво да направя. Строях най-различни хипотези за своя провал. Юрий Корольов! Бивш дезертьор и предател на родината, той сигурно отдавна е завербуван от американците. Ясно като бял ден. И той ме е…

Обаче не трябва да се бърза с изводите. Изградих си няколко легенди. Една от тях ме удовлетвори: бил съм отвлечен и прехвърлен в Пакистан. А аз, естествено, съм представител на «Червения кръст»…

Пътят вече беше асфалтиран и тук-там бетониран. Белият мерцедес, който ме откарваше все по-далеч от афганистанската граница, летеше с бясна скорост. Ако съдех по положението на слънцето, по всяка вероятност карахме към Исламабад.

В далечината, забулен в лека мъгла, се показа голям град с многобройни минарета.

Вече се беше свечерило. Вечерното време за намаз. Все по-ясно се чуваха противните, гъгниви гласове на мюезините.

Колата закриволичи по тесните улички на градското предградие и скоро спря пред масивна висока желязна порта, която сякаш сама се отвори. Мерцедесът влезе в малкото чисто дворче пред къщата, обкръжена от всички страни с високи каменни белосани стени. Отгоре беше опъната бодлива тел, която обикновено се използва в базите на Бундесвера.

— Ето, че пристигнахме — усмихна се синеокият, който седеше на предната седалка в колата. — Чувствайте се като у дома си, Владимир Фьодорович, но не забравяйте, че сте на гости…

— Къде съм? — мрачно попитах аз.

— В Исламабад. Чудесен град, харесва ми. Надявам се, че и на вас ще се хареса, другарю полковник — усмихна ми се синеокият.

Пакистан. Исламабад

— Повтарям. Как попаднахте в Пакистан?

— А вас какво ви интересува, по дяволите? — избухнах с дрезгав глас, изнервен до краен предел.

Може би за стотен път разказвах едно и също. Докога трябва да повтарям! Подсмихнах се и се присегнах за цигара:

— Знаете ли, вие мязате на нашите кагебисти…

Седях в малка стаичка, която не приличаше много на следователски кабинет. По-скоро напомняше на преддверието на някаква разкошна сауна. Стените бяха облицовани с полирани червени дъски и може би от полировката ми напомняше на нашите бивши ленински стаи в поделенията на Западната група войски. Като тях беше грижливо подредено и чистичко — пердетата на обкования с решетка прозорец, библиотечката с арабски вестници и множеството чашки за кафе. По стените липсваха само портретите на Ленин и Горбачов, за да бъде приликата пълна. Не дай боже да ги сънуваш! Вместо «иконостаса» с членовете на Политбюро на стената висеше някакъв източен пешкир с избродиран със зелена коприна надпис.

Бях изморен. Отдавна се бях уморил да отговарям на въпросите им. На масата вече много часове работеше ролката на магнетофон. А пред мен на масата седеше човек, който се беше нарекъл Норман Плат. Разбира се, че не беше представител на американското посолство, но за мое щастие не беше и представител на Съветския съюз. Беше солиден човек от ЦРУ. Говореше почти без акцент руски, сигурно някой от дедите му е бил руснак, реших аз. Дотолкова добре да се изучи руски не е възможно нито в университет, нито пък в специалните школи на ЦРУ. При това руският му беше леко поостарял — чувстваше се, че никога не е живял в Русия.

Безсмислено се бях втренчил в кристалния пепелник на масата. Как ми се искаше да го грабна и да му счупя тиквата! Но разбирах, че не си струва… Въздъхнах:

— Не мога да разбера, какво искате от мен? Ако съм арестуван…

— Искаме да знаем цялата истина — прекъсна ме синеокият Норман Плат. — И вие, естествено, сте арестуван, уважаеми господин полковник…

— Просто Владимир Фьодорович, можете без всякакви там господинчовци — усмихнах се и кръстосах крака.

— Предлагам да започнем отначало…

— Ох, дявол да го вземе! — неволно вдигнах очи нагоре и се отпуснах в мекото кресло.

Норман Плат ме погледна съчувствено със своите големи, леко изпъкнали сини очи. След това закачи на носа си очилата с дебели рогови рамки.

— Всичко, което ни разказвахте досега, не представлява никакъв интерес, Владимир Фьодорович. Ние знаем за вас достатъчно…