Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Ще мога ли някога да се срещна с който и да е? Освен с моя адвокат, естествено. Ако не с Корольов, то поне с вашия Руниш?

— С господин Селим? Уви! Струва ми се, че вече няма да се срещнете — победоносно се усмихваше Норман. — Той ви чака, чака, но така и не ви дочака. Закъсняхте за срещата.

— Нали стърча при вас! — с омраза скръцнах аз.

— Точно така, седите при нас. И вашата задача е провалена, почти провалена… Ако, разбира се, не ви стигне благоразумието да се съгласите с предложението ми…

— Да сътруднича? — изръмжах аз. Норман Плат кимна в знак на съгласие. — Категорично отхвърлям!

— Повтарям ви — напразно. Но имате още време да помислите…

— Преди разстрела ли? — пошегувах се с моя черен хумор или пък казах истината? И аз не знаех?

— Е, защо пък преди разстрела? Вие още можете да потрябвате някому — усмихна се Норман. — Само казвам, че имате още известно време да помислите. Може би Юрий Корольов, също мой добър приятел, ще пожелае да ви убеди — многозначително добави той.

На лицето ми не трепна нито един мускул, когато каза «добър приятел».

— Ще се срещна ли с Корольов?

— Много скоро, господин полковник.

— Помолих ви да не употребявате думата «господин»! — избухнах аз.

— И ваш бивш приятел…

— Той не ми е приятел!

— … Вашият бивш колега от военното училище съвсем не е предател на вашата социалистическа родина, както си мислите. Той е дисидент, а според мен това у вас сега звучи гордо. Или перестройката на господин Горбачов не е стигнала до армията? — Норман Плат ме пронизваше със своите студени бледосини очи през дебелите стъкла на очилата и ми се струваше, че всичко вижда и чете мислите ми.

— Къде е Корольов?

— В американското представителство, да наречем така това място — без усмивка отсече Норман Плат.

— В представителството на ЦРУ?

— Полковникът е досетлив — меката усмивка отново се появи на загорялото му лице.

— Значи е тук, където съм и аз?

— Не, той е на друго място.

— Всичко това никак не ми харесва — промърморих аз, стараейки се да подредя мислите си.

— И на мен. Значи вие твърдите, че не работите за КГБ?

— Сами решавайте — уморено отговорих аз. Всъщност добре ги разбирах тия от ЦРУ — и онзи черноокия, който ме разпитваше вчера, и Норман, който пробваше нервите ми днес. Тяхно право е да не вярват — това им е работата.

Бях се сблъсквал с шпионажа в Западната група войски, но това бяха дреболии в сравнение с тая помия, в която хлътнах. Преди четири-пет години имаше доста съветски войници, служещи в ЗГВ, които, надявайки се на по-добър живот след бягството във ФРГ, душеха във воинските си части и даже в щаба на армията за някакви дребни сведения. Но аз не съм редник и макар сега информацията за ЗГВ никого да не интересува, защото може да се каже, че Западната група въобще я няма, все пак съм полковник… И помощник на командващия! При това лице в лице с цереушката муцуна, и то не къде да е, а в Пакистан!

— Добре, Владимир Фьодорович, стига сме си бъркали главите, извинете, исках да кажа, блъскали… Надявам се, че срещата с Юрий Корольов ще ви се отрази благотворно — уморено каза Норман Плат, надигайки се от масата.

Той изключи магнетофона и натисна бутона, скрит в чекмеджето на масата.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама араби, дребнички и слабички, но здравеняци. И двамата бяха с автомати «Узи» — все пак не бях някакво си момченце, а важна птица. И това «уважение» към мен, невъоръжения, не зная защо, но ми внушаваше надежда и дори увереност.

Ако бях младши офицер, дори й майор, не получат ли нищо от мен, биха могли просто да ме убият. Но изчезналият от Западната група войски помощник на командващия, който се появява в Пакистан — това вече е сериозна работа. Това е скандал от международен мащаб!

Въпреки всичко аз фанатично вярвах, че съдбата, Бог или някакви ангели, които досега ме бяха пазили, ще ме опазят и занапред.

Ще изплувам! Трябва да изплувам! Човешките възможности и разумът нямат граница. Длъжен съм! Трябва да измисля нещо — или да се опитам да избягам от тука, или чрез Корольов да предприема нещо…

Но какво… Какво?“

Телефонът иззвъня. Аз трепнах. Вдигнах слушалката, откривайки между другото, че зад прозорците отново е настъпило студеното московско утро.

— Привет, Турецки! Сигурно те събудих, но моля да ме извиниш. На телефона е Татяна. Надявам се, че си ме познал? — се чу в слушалката.

— Танюша, добро утро! Не съм спал, кажи-речи, почти цяло денонощие и може да се каже, че мисля за теб. Или по-точно, за твоя полковник Васин. Изучавам литературния му шедьовър.