Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Не звъни на Александров. Аз предупредих следователя Турецки. Други някакви новини?

— Няма.

— Добре. Ще бъда там в единайсет и половина.

Татяна затвори телефона.

Мъжете, които седяха в микробусчето „РАФ“ недалече от блока на Холод, чуха последната й фраза и се напрегнаха. Тези двамата се занимаваха с външното следене и прослушване на всичко, което ставаше в Татяниния апартамент. Върху стойката, закрепена към седалката на микробуса, беше монтирана електронна апаратура и се въртяха два магнетофона.

— Хайде! — заповяда единият, кимвайки към телефонната слушалка. Другият започна да натиска бутоните на апарата, който приличаше на телефон…

Телефонът отново иззвъня. Татяна вдигна слушалката.

— Дрезден. Казан. Двайсет и осем, двайсет и пет Б. Хикс деветстотин и единайсет, както винаги — произнесе мъжки глас и връзката веднага прекъсна.

Татяна почувства как вътре в нея всичко се стегна. Сърцето й заблъска в гърдите по-силно и бързо.

Всичко беше, както се бяха уговорили. Някой ще позвъни, ще каже паролата и мястото на скривалището. Там ще бъдат сложени документите, които тя чака вече няколко месеца. Значи на Казанската гара, втората зала, клетка 2825, кодът е Х — Холод, 911 — на 9 ноември беше отворена границата между Източна и Западна Германия. Това беше и денят, в който се срещнаха. Всичко съвпада…

Татяна отново набра номер по телефона. Секретарката дълго не искаше да я свърже с Гусев — подпитваше коя е и защо търси председателя на управителния съвет на банката.

— Слушам — чу тя мъжки баритон.

— Гусев? — попита Татяна, макар да знаеше, че това е той. — Андрей, трябва спешно да се видим макар и за няколко минути…

— Спешно? — повтори Гусев и замълча. — Знаеш ли, днес целият ми ден е запълнен. Довечера в седем? Добре ли е?

— Не, не е добре. В дванайсет съм свикала редколегия. Пристигна онзи материал, за който ти казвах! Трябва да знам твоето мнение. Макар и първоначално. Главното е да имам твоето съгласие.

Отново тишина.

— Преди дванадесет… преди дванадесет… — чу тя мърморенето на Гусев, който преглеждаше записките си.

— Гусев. Ти си истинският собственик на вестника. Трябва да прегледаш тези документи! Ами ако закрият вестника след публикуването на материала? Помислил ли си за това? Нужно ми е съгласието ти!…

— Тогава се разбираме така: ако имаш възможност да отделиш петнадесет минути по пътя…

Една нисичка жена, облечена в кафяв кожух, слезе от последния вагон на метростанцията „Комсомолская“ и забърза към изхода за Казанската гара. Пътят й препречиха две жени, които мъкнеха по стъпалата количка, натоварена с огромна и тежка чанта от парашутна коприна. Едното колело на количката падна и жените, със смъкнати кърпи на главите, помъкнаха товара си с ругатни. Минувачите ги поглеждаха накриво, мърмореха, но никой не им помогна.

Татяна приближи отстрани, за да им помогне, но дебелата лелка, по-възрастната, изведнъж се развика:

— Я остави! Остави, на кого казвам! — и дори замахна.

— Ама аз исках да помогна… — оправдавайки се, каза Холод, но лелката не я чуваше. На нея й беше необходимо само едно — да излее върху някого натрупаната злоба и раздразнение.

— Върви по дяволите! Помощничка! — ядосано каза втората и с всичка сила дръпна чантата заедно с количката. Мръсното колело остави мазна следа по новия й кожух.

— Ама че хора — свине — каза някой до Татяна. Тя се обърна с просълзени от обидата очи и видя мъжа, който беше спрял до тях. — Жената иска да ви помогне, а вие я ругаете.

— И ти да се беше трепал цял ден като нас, тогава щях да те питам! — каза по-възрастната лелка, бършейки потта си.

— Ами кой ви кара? — попита мъжът, хващайки дръжката. — Хайде заедно…

След няколко секунди чантата беше вече горе.

Татяна беше отминала нататък, опитвайки се в движение да изчисти мръсната следа с носната си кърпа. Спря и видя надписа, придружен със стрелка: „Багажни клетки“.

Пред багажното имаше дълга опашка. Нямаше смисъл да се чака.

Татяна повдигна ръкава си и погледна часовника. Пресметна, че ако сега вземе онова, за което е дошла, ще трябва да тича до универмага „Московски“ — там след десет минути трябваше да чака Гусев.

— Къде!… Къде! — закудкудяка опашката.

Някакъв здравеняк в зелено китайско яке и висока боброва шапка излезе от опашката и безцеремонно я задърпа за ръкава:

— Ей, я на опашката!

Татяна рязко се обърна към него и завря в дебелата му мутра удостоверението, върху което със златни букви пишеше „Съюз на журналистите на СССР“.