Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Здравейте! Закъснях ли? — попитах Кузя.

— Здраве желая! — басово отговори Кузнечик. — Татяна още я няма. Така че сте пристигнали рано. Искате ли чай?

— Не, ще се кача горе. Сигурно вече всички са се събрали?

— Аха — потвърди той. — Някои даже искат да си ходят.

В кабинета на Татяна Холод имаше десетина души. Пушеха така, че гъстият тютюнев дим се издигаше на облаци към тавана. Дебела лелка, за която знаех, че е референт на някакъв от Комитета за сигурност на Върховния съвет, висеше на телефона.

В американското супер кресло на мястото на Холод зад редакторското бюро четеше вестник и нервно клатеше крак известният дисидент и правозащитник Дамскер. До него журналистката от „Експрес хроника“ Марина Перевозкова тихо беседваше с русоляв юноша с напрегнато лице.

Както забелязах, в общи линии всички бяха налице. Липсваше само стопанката.

— Сега ще ти направя кафе — каза Дина в отговор на моето „Здрасти“. — Вече цял час чакаме.

Липкин се закашля и смачка фаса си в пепелника.

— Край! — каза решително той. — Не искам да пия, не искам да пуша! Искам Татяна Михална! Борис Александров! — Липкин проби с показалец дима. — Можеш ли да кажеш къде е нашият редактор, мастити юристе?

— Звънихте ли у тях? — попитах аз, усмихвайки се.

— Звънихме! — хорово отговориха няколко гласа. — Няма я!

— Тогава трябва да помислим — казах и отпих от кафето, донесено от Дина. Естествено, че нямах намерение да гадая къде е Татяна. Малко ли причини има, за да закъснее? И аз закъснях заради проклетото задръстване…

— Мисли, мисли — започна Липкин, но в този момент вратата се разтвори и всички едновременно погледнахме към Кузнечик, който се появи на прага. — Какво се е случило?

Кузнечик огледа всички присъстващи, сякаш обмисляше дали може да се довери на тези хора, и изтърси:

— Убили са Таткото…

Някои не можаха да разберат за какъв татко става дума и сбърчиха чело, готови да съчувстват, но Липкин изведнъж страшно закрещя:

— Алка! Мамка ти! Сто пъти съм ти казвал да не висиш на телефона!

Дебелата Алка с неочаквана бързина скочи от масата, захвърляйки слушалката.

— Кой ти каза? — нахвърли се Миша върху Кузнецов.

— Позвъни ми Едик Петров — каза Кузнецов на вкопчилия се в него Липкин. — И казва: „Телефонът на Холод през цялото време е зает… Бързо предай на Татяна, че на Сушчевския вал стои взривеният автомобил на Гусев. В колата е имало трима души…“

— Трябва да позвъня! Дайте ми да позвъня! Откъде мога да позвъня! — засуети се Перевозкова, късогледо присвила очи, търсейки телефона, но той вече беше зает от русолявия юноша.

— Съобщение за абоната… — беше започнал младежът, но в този момент приближих телефона и натиснах вилката.

— Що за простотия! — възмути се русолявият.

— Извинявай, скъпи, но всеки с работата си — казах аз, набирайки номера на Романова.

За щастие Шура беше в кабинета си.

— Здравей, Александра Ивановна! Турецки е…

Изглежда, че Шура се зарадва на позвъняването ми:

— Добре, че се обаждаш. Тука стават едни работи… Първо, преди час са взривили колата на банкера Гусев… Познаваш ли го? Оня, шефа на „Славянска банка“…

— Знам — казах аз, — затова ти звъня.

Огледах присъстващите. В редакцията беше тихо — хората ловяха всяка произнесена от мене дума.

— Изпратих групата на дежурния следовател Медников. Току-що звънна Меркулов. Той те търси. Спешно!… Чакай малко! — кресна Александра Ивановна някому. — За тебе питаше Грязнов. Току-що замина нанякъде. Каза, че има нещо интересно за теб. Той ще ти позвъни още днес. И още — разговарях с Меркулов и можеш да се радваш, — онзи Самохин, когото взривиха на Лосиний остров, ще остане за тебе. Меркулов е разпоредил.

— Защо ли ми трябваше да дежуря… — веднага резюмирах аз. — Върви, че помагай после на колегите.

— Добре де, Саша, не се сърди. Откъде звъниш?

— От редакцията на „Нова Русия“.

— Тогава няма да говоря повече. Бързо тръгвай! Бързо… Меркулов иска теб! Онзи Медников — дежурният следовател от градската военна прокуратура е или глупак, или се прави на ударен, или е… подкупен…

— Шура, станала си подозрителна.

— Даа, ще станеш ами! Давай, Саша, тръгвай!

Оставих слушалката. Всички чакаха.

— Казвай бързо! — не издържа Липкин. — Какво се е случило?

— Засега нищо не мога да кажа — отговорих. — Трябва да отида и да огледам.

— Идвам с тебе!

— Е, това е невъзможно! — отсякох аз, тръгвайки към вратата. — Чакайте Татяна. Може би затова се е забавила.