Фридрих Незнански - Насочен взрив

Сержантът си взе белята, като се заяде с лелката. При това се чувстваше, че се притеснява от мен и Грязнов.

— Добре де, така да бъде… — проточи той, готов да си тръгне.

— Почакайте, сержант — казах аз. — След колко минути бяхте тука? Кога отцепихте района?

— А, те са ни юнаци! — отново забърбори лелката. — Почти след пет минути бяха тука…

— Лельо Шура! — изведнъж изкрещя сержантът. — Ти ли ще отговаряш сега вместо всички?

Леля Шура изплашено затвори очи и се смълча.

— Ние бяхме около пазара — продължи сержантът. — След около пет минути съответно дойдохме на мястото. Ако някой беше чакал този, дето се е взривил, той просто нямаше да успее да избяга. Там — сержантът показа през перона — шосето е като на длан. Само с електричката би могъл… Ама и така не става. Откъм Москва нямаше нищо. Затова си мисля, че сам се е взривил…

Аз прилежно записвах показанията в протокола — по-късно всяка дреболия можеше да е важна.

— Лельо Шура — пак се обърнах към адашката си, — нищо не казахте за чантата.

— Ами той нямаше чанта — леля Шура учудено, ме погледна. — Беше с разкопчано палто и с ръце в джобовете… Като на разходка. Нямаше никаква чанта…

Ние с Грязнов само се спогледахме. Стажантът ми, Олег Борисович, не закъсня да напъха нос между нас и да демонстрира изплашената многозначителна физиономия: с една дума, всичко разбира не по-зле от нас — на местопроизшествието бяха намерени обгорели остатъци от синя найлонова спортна чанта.

Погледнах към съдебния лекар Запорожец, който врачуваше нещо над трупа, и свих рамене:

— Най-вероятно покойникът е търгувал с експлозиви. Невнимателното боравене с взривни вещества, и по-точно с тротила, е причина за точно такива нещастни случаи… С една дума, аз вече премръзнах! — казах и потропах с крака.

— А ако говорим сериозно? — намръщи се Грязнов.

— А ако говорим сериозно, възникват няколко законни въпроса. Например, как един млад, добре облечен човек, уж офицер, обут в скъпи есенни обувки, забележи, не с гумени ботуши, се е озовал в мръсната и студена подмосковска горичка? Интересува ме и другият човек, онзи, който е донесъл тука синята чанта. С какво е пристигнал — на електричката или с автомобил? Сам ли е дошъл, или са го докарали? Отивал ли е на срещата, или се е прибирал след среща? Той ли е трябвало да предаде някому стоката, т.е. взривното вещество, или пък обратното — някой му го е предал? И накрая, най-главното — кой е този млад мъж с обгорено лице и разкъсан корем? Той ли е Александър Александрович Самохин?

Грязнов бръкна в джоба си за цигари, запали, дръпна няколко пъти и нервно захвърли цигарата далече встрани, към железопътния насип, който се виждаше между голите храсти в сивата снежна суграшица.

— Може пък да е искал да вдигне електричката във въздуха?

— Не е изключено — свих рамене.

Слава Грязнов извади внимателно от джоба на шинела си целофаненото калъфче на цигарения пакет, в което имаше парченце хартия.

— Я виж…

Разгледах хартийката и прочетох думите: „Яуза 8 ч., Пилимен — 10 000 гущера. Зойка — 500 гущера.“

— Какво е това? — попитах Грязнов, връщайки му находката.

— Намерих тази хартийка смачкана в храстите, на няколко метра от трупа. Бележката не беше затрупана от снега и следователно не е хвърлена вчера. Пресничка е. Може да е и негова. Записал си е мястото и времето на срещата. И когато се е срещнал с когото трябва, изхвърлил ненужната хартийка.

— С кого ли се е срещнал? С „Пилимен“? Нещо не ми харесва. Като че ли специално заради нас са разхвърляни веществени доказателства под всеки храст…

— Напълно е възможно — въздъхна Слава Грязнов. — Какво чудно има в това? Всъщност защо да не захвърли листчето?

— Наистина, защо да не го захвърли? — повторих машинално и аз. През последната година забелязвах у себе си нов навик — да повтарям чуждите думи — дяволски неприятен навик. В психиатрията се нарича ехолалия. Явява се в резултат на нервно разстройство, както ми обясни една добра лекарка от нашата болница. Ехолалията винаги се обажда в моменти на пренапрежение и преумора.

— Трябва да проверим дали няма да се намери местният Пелмен, който е познавал убития. — Чувствах, че започвам да говоря глупости. — Край — казах на Грязнов. — Премръзнах и изключих.

— Вече привършваме — отговори Грязнов.

Изчакахме още малко, докато се върнат Животченко и Душман. Умното куче, повдигнало високо вежди, обидено поглеждаше ту мене, ту Грязнов.