Фридрих Незнански - Насочен взрив

Зазоряваше се. Не бях забелязал как беше минало времето.

„Да, този полковник Васин си го бива — разсъждавах аз. — Би трябвало да дам този ръкопис на някой психолог и той, като включи компютри, интуиция и опит, да каже доколко са истински нещата в записките… По стила, по изразяването, по хода на мисълта и повествованието някои неща могат да се определят…“

Четох дълго. Беше настъпило късното зимно утро, времето сякаш беше отлетяло като миг. Препрочитах по няколко пъти едно и също нещо и се опитвах да се поставя на мястото на психолога. Както и преди, вярвах и не вярвах. Никак нямаше да е лошо да имах поне някаква информация за Васин от военното разузнаване, но военните разузнавачи едва ли ще искат да я споделят. Все повече и повече бях склонен да мисля, че Таниният жених едва ли ще оживее дори и ред истина да има в този ръкопис и ако попадне по някакъв начин в нечии заинтересувани ръце.

Да, все пак съм си мъничко подъл, щом съм захвърлил „Записките на полковник Васин“ в бюрото си и съм ги забравил.

Станах от бюрото, протегнах се и се прозях сладко. Приближих до прозореца, настъпваше противното зимно утро. Бррр.

Интересно, къде ли е Левин — блудният котарак сигурно също не спеше.

Излязох в празния коридор и в дъното му видях Левин. Моят стажант идваше насреща ми, дълбоко замислен, намръщен и хапещ стиснатия си юмрук. Нашият Мегре сигурно разнищваше убийството на Селдин. Тъкмо исках да повикам Левин, който продължаваше да не ме забелязва, но от кабинета ми се чу истеричният звън на телефона. Спуснах се към кабинета:

— Турецки слуша!

— Александър Борисович, на изхода. Зная, че дежурството ви свършва и застъпва друг следовател от прокуратурата. Но към местопроизшествието вече е потеглила групата на Грязнов. Сега изпращам кола и за вас.

— Казвай ясно и кратко — какво и къде? Какви са тия свършва — не завършва. Що за церемонии!

— Току-що получихме телекс — хриптеше телефонът с гласа на Хоменко, нашият майор — украинец с извънредно деликатни за ченге маниери. — Взрив на Лосиний остров. Случаят може да е сериозен… Вячеслав Грязнов го заварихме в дома му. А вас, Александър Борисович, не зная, трябваше ли да ви безпокоя…

— Трябваше! Тръгвам! Изпрати колата на „Новокузнецка“. — Оставих слушалката и излязох от кабинета, като пътьом се обадих на Левин.

— Какво! Тръгваме ли? При Селдин? — дотича и радостно извика моят стажант.

— Не, на Лосиний остров нещо е гръмнало.

— Има ли трупове? — очите на Левин заблестяха.

— Много бързо заобича труповете — усмихнах се аз, обръщайки се към Левин, който едва успяваше да ме следва. Двамата вече тичахме по коридора на следственото отделение на Московската градска прокуратура.

Слава Грязнов беше пристигнал вече на мястото на взрива и ровеше из храстите. През нощта беше паднал слаб сняг, който на местопроизшествието, естествено, липсваше — кръгло, черно петно от сбръчкана кафеникава трева с диаметър около двайсет и пет метра. В средата лежеше тяло, покрито през глава с черен полиетилен.

Картината ми напомни за кръговете, които извънземните според някои оставяли по полята на Великобритания. Но в нашия случай явно не бяха извънземни.

Ние с Левин се приближихме до черния полиетиленов правоъгълник. Отметнах го и пред нас се откри мрачна картина — неестествено обърнато встрани обезобразено лице, обляно в кафеникава кръв — явен признак за счупени шийни прешлени, а на мястото на гръдния кош и корема зееше огромна дупка, покрита със спечена кръв, в която белееха изпочупени ребра.

Покрих трупа с полиетилена.

— Грязнов! Славик!

Но Славик не отговаряше. Само няколко милиционери от отцеплението ме изгледаха любопитно. Приближих до един от сержантите и попитах къде са свидетелите, за които се съобщаваше в телефонограмата. Сержантът сви рамене, а после някак извинително проточи:

— Че какви свидетели са те — милиционерът съкрушено махна с ръка.

От храстите се появи Грязнов и тръгна към мен. Лицето му изразяваше загриженост.

— Какво откри?

Грязнов се приближи и поглаждайки рижите къдрици на темето си, въздъхна дълбоко.

— Сега оперативните ще прегледат местността, ще разпитаме и жената, извикала милицията…

Огледах се и видях наблизо дребна, сгърбена женица, седнала до един от сержантите върху паднало дърво.

— А свидетелите? — попитах Грязнов.

— Умряла работа — въздъхна той.

Някъде отдалече се чу кучешки лай. Сигурно нашите кинолози с Елмаз или Душман претърсваха храстите.