Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Душман хвана следата — оплака се Животченко, защитавайки кучето, — но онзи тип беше я обработил с някакъв боклук, подобен на махорката. А на шосето сигурно го е чакала кола, качил се е и заминал.

Така, ето ти нов интересен детайл… Значи все пак е имало среща! Самохин е пристигнал на срещата, а те са го взривили?

— Изглежда, че онзи момък е бил огромен — добави Животченко. — Крачката му е почти метър…

Преместиха трупа на Самохин върху носилка и го напъхаха във фургона на отдавна пристигналата „Бърза помощ“.

— Между другото — Грязнов се надигна и се огледа, — къде изчезна стажантът ти? Я, тича…

Някъде от храстите, на около стотина метра от местопроизшествието, изскочи моят Олег Борисович и загубил всякакъв благоприличен вид на бъдещ главен прокурор, тичаше по пътеката, подхлъзвайки се в размекнатата кал. Изглежда, че се беше увлякъл в собствено разследване и сега, забелязал заминаващата кола на „Бърза помощ“, се беше уплашил, че сме го забавили и заминаваме без него.

— Александър Борисович — викаше жално Левин, или така ми се стори.

— Ще стане главен, ей бо… — изведнъж замлъкнах, защото видях, че в ръцете си Левин държеше пистолет. Хванах се за главата и закрещях: — Следите ще размажеш!

Левин, изглежда, не беше чул виковете ми, но беше видял, че съм се хванал за главата. Докато търчеше, изведнъж реши да се пльосне по очи в калта. Сигурно беше помислил, че му крещя „Залегни!“. Просто беше стъписан от връхлетялото го щастие. Че как не — първото в живота му самостоятелно намерено веществено доказателство. Можеш да затанцуваш от радост, можеш и да се проснеш по очи в калта, всичко е възможно. Бил ли съм и аз някога такъв — възторжено развълнуван и едновременно високомерен не според възрастта си, като Левин сега? Не, не ми се вярва. Но сигурно съм бил…

По обратния път не спирахме да кастрим Левин, а той само се прозяваше, сънено мигаше с пухкавите си мигли и самодоволно се усмихваше, защото наистина беше героят на деня.

Дявол знае какво го беше накарало да рови из храстите далече встрани от мястото на взрива, но пък точно там беше намерил автоматичния пистолет „Стечкин“ с почти празен пълнител и ясни следи от грайфери на армейски или туристически обувки.

Слава Грязнов, неясно защо, беше решил да се обръща към Левин с подчертано уважение, по име и презиме.

— Кой би помислил, че Олег Борисович ще поиска да се поразходи по нужда — съвсем добронамерено се подхилваше Грязнов.

— И като резултат — такъв забележителен предмет, какъвто е пистолетът на забележителния майстор Стечкин…

— Ама аз не по нужда… — обидено възкликна Левин.

— Я стига си лъгал — подсмихнах се и аз.

— Защо да лъжа? Казах, както си беше! Направих, както ни учиха по криминалистика — да разширяваме кръга на огледа от местопроизшествието.

— За разлика от нас — добави с усмивка Грязнов. — Ние отдавна забравихме какво са ни учили.

— Да, новите кадри просто се мъчат да ни изтикат в пенсия, Славик — забелязах и аз добродушно. — Може би Олег Борисович ще каже и кой е собственикът на тази играчка?

— Ще кажа! — без да се смущава, сприхаво възкликна Левин. — Оперативните от КГБ са въоръжени със „Стечкин“.

Ние с Грязнов се спогледахме. Той се наведе към мен от предната седалка и ме погледна, повдигайки едната си вежда. Лицето му придоби твърде дълбокомислен вид.

— Саша — обърна се той към мене, — а хлапето си е съвсем право.

— Да речем. И какво от това?

— Ами ако наистина е така? Считай, че пак ни е „провървяло“. Където е КГБ, там винаги много мирише.

Грязнов помълча и добави:

— Има си и „Стечкин“, и удостоверението сигурно е фалшиво…

Аз мълчаливо премислях, загледан в равните редици от дупчици по тавана на колата.

— Тогава защо „орлите“ от службата за сигурност веднага офейкаха? Ако е бил техен човек, те би трябвало да реагират — замислено казах аз.

— Почакай — многозначително каза Грязнов, — ще реагират и още как!

КГБ — Комитетът за държавна сигурност на СССР — беше официално закрит още преди месец. И още тогава, през октомври, беше създадена Междурепубликанската служба за сигурност, която възглави последният шеф Владимир Бакатин. Но за щастие това не ни засягаше, или поне мен. Аз затворих очи и ги отворих чак когато колата пристигна на „Петровка“.

Отминаваше пладне.

Нямах търпение да попадна в „прегръдките“ на Шурочка — Александра Ивановна Романова — началникът на МУР. Милата Шура и днес, както винаги, ни посрещна като роднини.