Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Не бой се, Вячеслав! Аз съм с тебе и значи делото няма да ни се опре — потупах Слава по рамото, за да се ободри.

Докато оперативните служители сновяха из гората оглеждайки местността, огромният Душман с черна лъскава козина хвана следа и повлече след себе си сержант Животченко към шосето.

„Свидетелите“ — доста възрастните студенти от Висшите режисьорски курсове — вече бяха пуснати да изтрезняват по домовете си. Станало ясно, че младежите, мъчени от жажда, търсели онази митична кръчма, която отваря в седем сутринта. Студентите не били видели нищо подозрително, а на взрива не реагирали, защото били много „уморени“. Какво пък, позната картинка. И ние сме били студенти и сме били „уморени“ в зори.

Слава Грязнов, вече приклекнал и стараейки се да не се изцапа с кръв, внимателно изпразваше джобовете на убития.

— В джобовете на палтото със зеленикав цвят бяха намерени… — Направи пауза, изсипа всичко върху приготвения полиетилен и продължи: — Автомобилни ключове с фирмен ключодържател на „Мерцедес“ и портмоне… — Грязнов надникна вътре и изсипа на дланта си сребристи монети, които явно не бяха наши. — Няколко немски монети на сума около една марка. Също така и внушителна сума съветски пари… — Грязнов стриктно преброи парите и добави — Общо 15 хиляди и 482 рубли.

След това Грязнов започна да си подсвирква „Ах тези черни очи“, бръкна в като по чудо оцелелия горен джоб на убития, целия пропит с кръв, и измъкна малка книжка.

— Освен това е намерено лично офицерско удостоверение…

В гората на Лосиний остров като че ли беше много по-студено, отколкото в Москва. Студът се промъкваше под яката и вледеняваше гърба и гърдите ми.

Кой знае защо, чувствах се направо зле на мястото на взрива, но го отдавах на студа. Обърнах се и потърсих с поглед Левин. Стажантът ми се прозяваше. Горкият, не беше се наспал преди първото си дежурство. Или беше от студа? Но във всеки случай не беше от страх. След като беше успял да изпразни стомаха си в апартамента на Селдин, по лицето му не забелязвах дори следа от страх или отвращение. Разкъсаният корем на притежателя на офицерското удостоверение, изглежда, въобще не смути стажанта ми. Виж как бързо свикна!

— Какво мислиш за взрива, Левин? — попитах, приближавайки и леко го побутнах с лакът, така че той сепнато изохка.

— Може би обир и търговия с боеприпаси — неуверено ми отговори той.

— Ако потърпевшият е военен, то делото е за военната прокуратура — казах сърдито и вдигнах добре запазилото се офицерско удостоверение, издадено на Александър Александрович Самохин — старши лейтенант от поделение 18034. Стори ми се, че удостоверението е фалшиво, и го хвърлих върху полиетилена до портмонето.

Грязнов привърши огледа на дрехите и джобовете на убития и предложи да разпитаме свидетелите. Впрочем „свидетелите“ беше силно казано. Ставаше дума за една свидетелка, Александра Егоровна Звенева. Обикновена руска жена, облечена в сива „лагерна“ ватенка. Седеше на около петдесетина метра от нас върху паднало дърво заедно с премръзналия сержант от милицията, който се тупаше с ръкавици по колената.

Беше ми студено и адски ми се спеше. Чувствах главата си като новогодишна играчка, увита в памук. Погледнах добродушното лице на леля Шура, както помоли да я наричаме, видях зачервените й бузи с тънички спукани капиляри и ми стана жал за нея, както и за мен самия. Тя търкаше замръзналите си от студа ръце, опитвайки се да ги стопли.

— Така че, другарю милиционер — тя се обърна към Грязнов, но кой знае защо после загледа мен, — когато тълпата, значи, се качи в електричката… Тука слизат малко хора, всичките пътуват до Москва — обясняваше тя. — Та гледам аз значи, онзи слиза… — Леля Шура посочи към горичката. — Изтръска обувките си, като че ли танцуваше чечотка, значи, и толкова. Пресече и толкова. Повече не го и видях. Едва отмина електричката, чувам бууум! Чак приклекнах… А после извиках милицията. Казвам им: „Тука, при нас, взривиха релсите, идвайте по-бързо!“ Аз така, нарочно, за да не се бавят — обясни мъничката остроноса касиерка.

Мъжагата със сержантските пагони, който седеше до нея на падналото дърво, плесна с гумената палка по ръката си и се надигна.

— Като ти тръсна глоба, ще се научиш как се дават лъжливи показания — промърмори той намръщено.

— Аха, нали! — надигна глас касиерката. — Глоба щял да ми тръсне! Ама ако не бях аз, тука вече щеше да е пустош, нямаше да има и следа!