Фридрих Незнански - Насочен взрив

На 12 октомври 1990 година, сякаш беше вчера, в Бон бе подписан договор между ФРГ и СССР за временно пребиваване и планомерно извеждане на съветските войски от територията на Федерална република Германия. Неусетно отлетяха месеците на трескава подготовка за извеждането на армията. Но не това е главното. През 1990 година Михаил Горбачов беше оценил нашите недвижими имоти на 30 милиарда марки, а сега ни подхвърлят 10 — и бъдете доволни, «русише швайн». Но ако на преговорите се бяхме поопънали, то германците с радост щяха да извадят не 30, а 130, дори 300 милиарда — само си вървете, мили «окупатори».

Нещо пак се пъхам в политиката, а моята работа е дребна, полковнишка. Моята работа е колкото може по-малко да се търкалям в лайното, ето моята задача номер едно…

Майор Коган пристигна за мене от Афганистан. Въпреки че съветската армия е изведена от страната, майор Коган се намираше там в състава на международната мисия на Червения кръст. В Германия той беше долетял уж за партида хуманитарна помощ за афганистанските деца, макар че защо «уж». Майорът заедно с двама испанци наистина ръководи два дена товаренето на транспортен самолет с червен кръст на борда. Товариха вързопи с одеяла, чували с брашно, детски храни и сандъци с пепси-кола.

Хуманитарната помощ обаче беше само прикритие. Майор Коган беше параванът, който покриваше пътуването ми до Афганистан.

Набързо обсъдихме някой подробности за предстоящото ми придвижване към пакистанската граница и аз се преоблякох в цивилно облекло. Надянах върху ръкава на бялата си риза лента с червен кръст и едва се вмъкнах в натъпкания търбух на транспортния самолет.

Вагин ми предложи да избирам между няколко документа и аз взех удостоверението за военен лекар. На него набързо монтираха снимката ми…

След няколкочасов полет бяхме на кабулското летище. Кабул ме посрещна в руини. Почти както преди пет години, когато бях тук в командировка. Но вече се срещаха доста често фирмите на «Хонда» и «Шарп», бяха отворени немски и френски магазини. Видяхме ги по пътя от летището до мисията на Червения кръст.

Мисията представляваше дълга едноетажна къща, подобна на плевня и скрита в покрайнините на Кабул зад висока триметрова ограда. Преди да пристигнем, пред очите ми на хълма се мярна «домът на Вареников», над който сега се развяваше знамето на Афганистан. Кой ли живееше сега в него — Ахмад Шах или Ага Хан? Гражданската война в Афганистан ту затихва, ту отново се разгаря…

Групировките на Ахмад Шах се бият срещу формированията на Ага Хан, а муджахидините от групата на Масуд «Джамият и Ислами» пък — против двамата…

В мисията на Червения кръст се прехвърлихме с Коган от автобуса в каросерията на камион, натъпкан догоре с матраци, спални торби и чували с брашно. Колата отиваше до Джелалабад и по-нататък — до пакистанската граница. Трима муджахидини придружаваха камиона. Единият от тях говореше много добре руски. Носеше огромна черна чалма, много широки зелени панталони и през гърдите му на кръст бяха препасани ленти с патрони за малокалибрена картечница.

Придружителите пътуваха отпред на съветски БТР без номер, но с нарисуван афганистански флаг на борда. Изглежда, бронираната машина беше трофейна.

Муджахидинът, който говореше руски, се казваше Сабех. Въпреки че някога беше учил в Московския университет, черните му като въглени очи съвсем не ни гледаха доброжелателно и никак не беше разговорлив, за разлика от шофьора на камиона. Онзи ни говореше нещо бързо и гърлено, сочейки забуления в мъгла хоризонт.

Сабех ни преведе думите на шофьора. След Джелалабад той не иска да завива от единствения път, водещ до пакистанската граница и навътре в Пакистан. Там все още били останали минни полета, от които никой не се интересува. Коган се разтревожи и започна да увещава Сабех, че трябва да «доставим» одеялата и брашното по предназначение, а това значи да завием малко встрани преди границата. Сабех кимна в знак на съгласие и отчаяно жестикулирайки, започна да вика по шофьора, като оголваше зъби и святкаше с бялото на черните си очи.

Качихме се в каросерията, увихме се в спалните чували, спасявайки се от праха, и нашият хуманитарен «влак» потегли.

До Джелалабад пътят беше отличен. След това свърнахме встрани по едва забележими коловози. Наоколо се издигаха унилите склонове на планината, по която ту тук, ту там се виждаха почернели от дим и в ръждиви петна наши БТР-70.

В малките рекички се бяха стаили скелетите на камиони, в чиито кабини се плискаше вода. Съветската интервенция беше завършила, но следите от отминалите боеве щяха да се запазят още дълги десетилетия…“