Фридрих Незнански - Насочен взрив

Аз мълчах, чувствайки как по гърба ми се стичат едри капки студена пот. Накрая едва не избухнах и буквално изръмжах:

— Невъзможно! Това просто е невероятно, Алексей Викторович! Само в американските филми и в посредствените криминалета всичко става толкова лесно! И пръста си няма да мръдна за организирането на този безумен проект! Дори да предположим, че някак успеем да изкараме тези няколко ракети от точките на дислокация, дори от базите… А по-нататък — къде ще се скриете с тях в обединена Германия? Къде?

— Не аз, а вие, скъпи Владимир Фьодорович. Вие спокойно ще ги предислоцирате в Южна Европа под охраната на натовската армия. Ще доставите ракетите на наш военен кораб, който ще ви очаква в Средиземно море. А този кораб, няма засега да ви кажа кой, ще ги достави в нужното време на нужното място. Е, кажете ми, уважаеми полковник, защо трябва да изтегляме оръжието си, в това число и ядреното, непременно през териториите на братските социалистически страни? Можем да върнем в обновена Русия ядрените бойни глави от бившата ГДР и по друг път, нали? А по пътя нещо може и да се изгуби. Нали у нас, руснаците, винаги е така — я безпътица, я нехайство. С безпътицата и нехайството и ще оправдаем каквото трябва…

Никога! Никога досега Вагин не е разговарял така с мен! Чувствах в думите му почти пълна откровеност и това беше чудовищно; чудовищно, нелепо и смешно да слушам как този висш генерал едва ли не се хвали с продажбата на крадено ядрено оръжие, като че ли ставаше дума да задигнеш бутилка водка от немски магазин. Някои наши младши офицери, когато не им стигаше пиенето, не се срамуваха да отмъкнат бутилка от пищната стопанка на малкото магазинче. Така и Вагин сега ми напомняше на подпийнало офицерче, комуто аверите викат победно «Ура!», зървайки донесената водка.

— Доколкото разбирам, вие лично сте разработили тази операция? — попитах аз.

— Абсолютно точно. И следователно, Владимир Фьодорович, няма за какво да се безпокоите. Капитанът на кораба е много сигурен човек и няма да ме подведе. Всъщност така, както и вие няма да ни подведете, заминавайки през Афганистан за Пакистан…“

Прекъснах четенето и се замислих. Всичко това прекалено много приличаше на истина, но все пак не вярвах съвсем на тези армейски игрички. Бях подочул, че там, в ЗГВ, се случваха много тъмни нещица, но ЗГВ си има своя военна прокуратура. Защо ще търсят московската… Дали пък не му се беше приискало на полковник Васин да сгъсти багрите, за да блесне като полугерой — полужертва? За съжаление, или пък за щастие, в „Записките“ няма никакви писмени доказателства или дори намек за някакви документи. Всеки има право да фантазира, в това число и помощникът на командващия групата войски… И все пак това ме засегна по някакъв начин. Може би със своята тривиалност и баналност — наистина могат да помъкнат ракетите по море и да ги прехвърлят в определено място на някакво корито с панамски флаг.

Да, Танюша ми постави хубава задачка — да намеря едва ли не повод за възбуждане на следствие въз основа на тези страници, напечатани от неопитна ръка на новичка немска електронна пишеща машина…

След малко в Московската градска прокуратура се появи и доволният и щастлив Левин. Доложи, че е изял едва ли не десет кренвирша и сандвич с хайвер в милиционерския стол по случай първото си дежурство. След това започна да ми дотяга с различни глупости. Изглежда, искаше да покаже усърдие в службата. Предлагаше да поставим външно наблюдение на къщата на Селдин — може пък някой още веднъж да прескочи, за да избърше отпечатъците от пръстите си по огледалата в апартамента?

Свих скептично устни и нищо не отговорих на това детинско дрънкане. Предложих му да си почине, но той отказа. Щял да прескочи до кабинета по криминалистика при Мойсеев и да се опита малко „да пораздвижи“ в разговор с него делото по убийството на генерал Селдин.

Наивник. Да прави каквото ще, щом му е интересно. Някога и аз като него по време на първото си дежурство не мигнах. Левин, както и аз преди години, почти тръпне от предчувствието, че ще му провърви и благодарение на своята институтска желязна логика и вродена интуиция ще разчупи костеливия орех на Селдиновото убийство.

Блажени са вярващите… Отново се задълбочих в ръкописа, хвърляйки поглед към телефона. Телефонът мълчеше. За мое щастие засега никой нямаше нужда от дежурен следовател. И от „Петровка“ не ми звъняха.

„—… Ами ако се откажа? Ако не отлетя за Афганистан?