Фридрих Незнански - Плутоний за Исус

Може би раздразнението му бе предизвикано не само от начина, по който се водеше разговорът, но и защото гласът по домофона беше на млада жена.

— При нас има не само девици.

— Къде при вас?

— При нас, обединилите се за Праведния път.

— Ами тогава какъв е проблемът? Нали точно вас търся?

— Защо?

— Искам да задам няколко въпроса.

— За какво?

„Представям си с какъв идиотски вид стърча пред тая врата!“ — ядно си помисли Марк.

— За каквото поискам, за това и ще питам! Отворете незабавно!

— Вие от милицията ли сте?

— Драга леличко, аз не съм дошъл да отговарям на въпроси, а да ги задавам! И ако продължавате да се криете зад вратата и да ми се правите на интересни, ще извикам представители на местната власт и ще ви отворим като рибена консерва!

— Аз не се правя на интересна! — провикна се девойката сектантка.

Знанията на Марк за сектантството се ограничаваха в рамките на учебната програма, но и те му бяха достатъчни, за да си представи образа на някоя сбутана глупачка, пребрадена с кърпа, между чиито гънки се подава плаха и отблъскваща физиономия. И затова искрено се изненада от кръшния смях, който се чу по домофона. Но въпреки това той навярно бе обезпокоил някого от онези, които бяха чужди на светската суета, защото двете здрави, добре смазани ключалки звънко изщракаха. Крилото на тежката врата бавно взе да се мести напред и Марк едва се сдържа да не отскочи. Той беше разговарял с девойка, а вратата бе отворена от мургав и чернокос здравеняк, впрочем със славянски черти на лицето, облечен в бяло одеяние, нещо средно между японско кимоно и попско расо.

Мъжът, очевидно монах, бързо измери с преценяващ поглед фигурата на Марк, кимна леко, сякаш доволен от видяното, и без да поздрави, попита:

— Кой сте вие?

Нещо удържа Марк по навик да извади от вътрешния си джоб служебната карта и да упражни натиск върху този служител на неизвестен бог: натиск, който действаше по един проверен и безотказен досега начин — чрез генетичния страх у съветските хора пред силата и строгостта на закона, оръжието на властта. Този мъж обаче, изглежда, не беше руснак, макар че говореше без акцент. Със сигурност не беше и американец или немец, които винаги се отличават с нещо неуловимо дори от най-образованите или богати и самонадеяни руснаци. Въпреки нелепото си за пролетта облекло, мъжът имаше по-скоро вид на някой от всемогъщите бизнесмени, пръкнали се на тази нещастна, но плодородна земя, който сега благодарение на дебелия си портфейл и недългите си упражнения в разговорен английски се чувства навсякъде у дома си, тоест — като господар.

— Аз съм частен детектив — представи се Марк.

— Имате ли някакъв документ?

— Имам — каза той, почти сигурен, че ако монахът настоява, ще се наложи да покаже само онова, с което разполага.

Но небрежният отговор накара мъжа да му повярва.

— Въпреки всичко вие сте длъжен да се съобразявате със закона за неприкосновеността на жилището, затова можете да влезете тук само с наше разрешение или с прокурорско нареждане.

— Не виждам обаче какво общо има жилището.

— Общото е, че освен вярващи миряни, тук живеят и монаси. Храмът и монашеските килии представляват манастир, който съчетава в себе си както култовата площ, така и жилищната.

— А вие вероятно сте най-главният тук?

— Защо смятате така?

— Изразявате се гладко и красиво, звучи просто като мед в ушите!

— Мед в ушите ли? Това е по-скоро лепкаво и неприятно.

Марк се изненада от този отговор, но запази самообладание и като махна с ръка, продължи:

— Нали ви казвам, от вас струи образованост, ако ще да се маскирате с бедрена препаска вместо с тия чаршафи. Та значи вие ли сте най-главният?

— Зависи от това какво искате.

— Моят клиент иска да намери сина си.

— Имате ли основание да предполагате, че той е тук?

— Че е в сектата — да.

— Това не е секта, а религиозно обединение.

Марк реши да не спори.

— Разберете, че за мен времето е пари, питам колкото се може по-накратко.

— Разбирам. И така, кого търсите?

— Едуард Бибарцев.

Мъжът не отговори веднага, може би се мъчеше да си спомни, или се преструваше, че иска да си спомни подобен човек.

— Тук няма такъв — отсече накрая.

— Ами в другите ви там…

— Обители? — подсказа монахът.

— Да-да, в тях?

Монахът се усмихна и разпери ръце:

— Това не мога да ви кажа. Знаете ли колко наши филиали има в Москва?

— Не — простодушно призна Марк.