Фридрих Незнански - Плутоний за Исус

Но наоколо нямаше жива душа, никой не идваше да безпокои „Тонус“. По едно време се зададе колата на многоуважаемия и безценен директор на завод „Маяк“. Той докара с личната си волга не по-малко уважаемия директор на фирма „Тонус“ — Фрол Колбин. Фрол тежко слезе от колата, като се поразкрачи небрежно, тъй като беше хем пълен и висок, хем всесилен. Директорите размениха помежду си няколко думи, при което лицата и на двамата имаха доста угрижен вид, както забеляза Лисо. После Тузик си замина, а Генерала тежко закрачи към вратата на офиса.

Още щом влезе, без да поздравява, той отиде на бюрото на своя заместник, сграбчи го за реверите на сакото и така го дръпна нагоре, че шевовете на плата изпукаха.

— Айде сега признавай, копелдак гаден, на кого си издрънкал за контракта?

Предпазливо, за да не скъса костюма си, Лисо се опита да се освободи от тази чудовищно силна хватка, мънкайки:

— Но моля ви, Генерале, елате на себе си!… Че кой ще реже клона, върху който седи?!

Фрол го бутна назад в креслото и промърмори:

— Клона, върху който седи, казваш? Не, братко, клонът е мой и на него ти си една нищо и никаква клечица!… Е, добре де, знам, че може и да не си ти!

— Но какво може и да не съм аз?! — обидено възкликна Лисо.

— Изтекла е информация. При нас има някой, който се е раздрънкал. Една брънка от нашата верига е ръждясала.

— Ами естествено! Щом като се правят толкова дълги вериги!

— Не ме прекъсвай! Днес при нас дойдоха трима нафуканяци! Един от друг по-жилести и гърчави. Но очите им святкат като на Александър Матросов пред амбразурата на немския бункер. Седим ние с Тузик и кроим планове, а те ни предлагат да откупят всичко. При това предложението им беше направено така настоятелно, че Тузик едва-що не се подмокри. Е, поприказвах си с тях… Тръгнаха си кротко и възпитано. Но изглеждаха някак странни. Ако бяха от нашия бранш, веднага щях да ги надуша. Пък и не са местни…

— В Москва се е раздрънкал някой — заяви Лисо.

— Ще видим! — заплашително проточи Генерала.

— Само че да не стане късно?

— Я не прокобвай!

— Аз не прокобвам. Притеснявам се за работата, сърцето ми се свива!

— Това е добре. А сега слушай какво ще ти кажа, Лисо. С мене може да се случи всичко…

Лисовски чак подскочи от креслото си, но протестът му остана ням, защото Фрол с властен жест спря готовия да се излее от устата му поток от думи.

— Не ми губи времето с досадни дрънканици! Онова, което сега ще вземеш да ми редиш, аз си го повтарям всеки ден. На тоя свят всички сме смъртни. Така че, ако се случи нещо, недей да разчиташ много на Тузик — той е слабохарактерен. Колко години вече работи с нас „за родината“, а аз и до ден-днешен не мога да съм сигурен в него. Ще го притиснат мъничко и… пак ще вземе да мине в другия лагер. Но сега вече едва ли ще може, защото е затънал до шия в тая работа. Ти обаче не го оставяй да те командва, нека той да върви по твоята свирка, разбра ли?

— Разбрах.

— Някой трябва да го държи в ръцете си, той е безволев. И ако ти не го подчиниш на твоята воля, това ще направи Николаев. Тогава вече ще се простиш с контракта! А за по-голяма сигурност знай, че имам наследник…

— Син?! — ахна Лисо.

— Ако се съди по възрастта, можем да го наречем и син. Не роден, а приемен. Той ми е най-тайният бодигард и наемен убиец. Никой не го познава, но той знае всичко за всички, с които общувам. Ето, виж…

Генерала леко подхвърли на бюрото на Лисо сребристата половинка на акуратно разсечената американска монета.

— Разгледай я внимателно. Ако съдбата реши да ме прати на оня свят, моят наследник ще се яви с втората половинка на това доларче и ще ти каже какво да правиш!

И ето че той дойде, седи срещу него, сух и мускулест, млад и опасен. Чака Лисо — вечно вторият или третият, вечно прислужващият Лисо — да клекне, да сведе глава, за да се качи на нея поредният му господар. Интересно би било да се разбере доколко знае за контракта.

— Да, момко, спомням си, разговаряхме за тебе с Генерала. А що се отнася до работата, тя, както сигурно ти е известно, не е в особено розово положение…

— Спокойно, знам това. Впрочем можеш да ми викаш Гена, ако пък те интересува прякорът ми — Секача.

— Впечатлен съм. И кой ти го даде?

— Покойният ми татко — усмихна се Гена. — Както виждам, ти си доста впечатлителна натура, Лисо. Значи си вдянал и не се налага да ти доказвам, че Генерала живя, Генерала е жив, Генерала ще живее! Засега — в мое лице, в мутрата на прост капитан, но още не е късно, има време.