Фридрих Незнански - Плутоний за Исус

Лисовски се стъписа от подобна наглост.

— Слушай, синко, може би нещо не ти е добре или си махмурлия… Хайде да се разберем така: аз това не съм го чул, а ти не си го казвал. Ще ти дам пари за литър водка и върви да пийнеш за бог да прости на Фрол Алексеевич!

Момъкът се усмихна снизходително:

— Я не се изхвърляй, дядка, че да не те пратя портиер! Сигурно вече си пресметнал как да придушиш и частта на Генерала, а? И как ще я люснеш за един мерцедес? Не се юркай толкова. Фрол Алексеевич си има наследник.

С тези думи момъкът поднесе на Лисовски широката си месеста лапа, върху която проблясваше полукръгчето на половинка монета със стойност един щатски долар.

Такава половинка винаги носеше със себе си и Фрол Алексеевич Колбин, по прякор и по същност Генерала…

Турецки не обичаше много да разговаря с жени. Разбира се, това се отнасяше преди всичко за служебните разговори. Изключение правеха може би само доброволните свидетелки, но те най-често се падаха на оперативните, работещи по горещите следи. За следователя почти винаги оставаха разни дами с богат житейски опит, които бяха доста упорити, обикновено имаха какво да крият и умееха да го правят добре.

Турецки предполагаше, че и разговорът с Елена Ивановна Тузик няма да е лесен, но все пак очакваше някакъв, макар и нищожен резултат.

Трудно беше да се добере човек до нея — тя бе останала да живее в празния, ехтящ четиристаен апартамент, намиращ се в затвореното за външни лица заводско градче на „Маяк“. Първо се наложи Турецки да вземе писмено разрешение за влизане в градчето, после да мине през няколкото въоръжени поста и едва след това да се качи на четвъртия етаж в пететажния блок.

Елена Тузик веднага отвори вратата, без да поглежда през шпионката и да пита кой и защо е дошъл.

— Заповядайте в хола. Ей сега ще донеса кафето.

Жилището беше подготвено за тъжната необходимост да прибере между стените си покойника: бяха прибрани всякакви по-ярки вещи и украшения, мебелите, освен най-необходимите, бяха изтеглени встрани и покрити с калъфи, а огледалата обвити в черен креп.

Елена Ивановна вкара в хола масичка на колелца, върху която бе сервирано кафето.

— Ако искате, пушете — предложи тя.

Турецки кимна с благодарност и извади пакетчето цигари.

Тя последва примера му.

— Не са ли ви казали още, Александър…

— Борисович.

— … Борисович, че аз съм съсипала живота на Тузик?

Думите й прозвучаха толкова двусмислено, че Турецки неволно впери поглед в нея: дали не влага в тях някаква ирония. Но явно не беше така, защото в очите й се забелязваше скрита уплаха и болка.

— Не, Елена Ивановна, с никого не съм обсъждал личния ви живот, макар че не бе изключена и версията за убийство от ревност.

— Ами да, разбира се! Но в такъв случай убийцата не съм аз, а Лариска Колбина!

— Познавате ли я?

— Да. Имах честта…

— Именно това не мога да проумея: директор на голям военен завод, подчинен пряко на Москва, и същевременно — приятел с един бандит…

— Ще се опитам да ви обясня. На идване към нашето градче вие сте минали с колата покрай един път, който навлиза в гората и е затворен с барикада, нали така?

— Да.

— Там се намира нашият резерват, мястото, на което Виктор винаги гледаше със суеверен ужас. Вътре има един участък, който е заразен с радиоактивни вещества — нашият малък Чернобил. Преди около две години стана пробив и докато ръководството тука се помайваше, бяха заразени няколкостотин хектара гора и пасища. Аварията стана при предишния директор. На негово място назначиха Виктор, който просто лягаше и ставаше със страха да не се случи същата авария. Изглеждаше направо смешен… Не беше подходящ за тази административна работа нито по поведение, нито по характер. Един умен страхливец. Така бих го определила. Отговорността го смазваше. И ако издържа на този пост цели осем години, то е благодарение на мен. Всичките си страхове и огорчения изплакваше на гърдите ми — аз му бях съветник и консултант, готвачка и перачка. Именно затова ме държеше вкъщи и не ми позволяваше да работя. Така се мъчих с него, докато не започна перестройката, новото мислене и разоръжаването. По-късно онези, които бяха по върховете и от които се страхуваше Виктор, загубиха интерес към завода. В най-добрия случай му предлагаха да се заеме с конверсия на производството. Е, добре, един танков завод например може да се конверсира, но ние изработвахме заряди за атомни бомби — как да се реорганизираме и преструктурираме? Никой не знаеше. Скришом поработвахме и с големи закъснения получавахме някакви пари. И всичко това — след по-раншното ни привилегировано положение и снабдяването първа категория?! Разбира се, които можаха — напуснаха и заминаха навън. А Тузик беше длъжен да остане и да пази завода. Когато нещата потръгнаха криво-ляво, изведнъж на хоризонта се появи Колбин. Нямам представа какъв е бил навремето — бандит или бизнесмен, но много бързо успя да влезе под кожата на Виктор. Създадоха дъщерно предприятие, фирма „Тонус“. Струва ми се, че започнаха с производството на най-различни тренажори. Виктор получаваше своя дял от печалбата. И колкото повече нарастваше този дял, толкова посмел и безгрижен ставаше Витя. Взе да попийва, а след това и да хойка по жени. И се започна верижната реакция. Докато по-рано се страхуваше от всекиго и от всичко, сега морето му беше до колене…