Глен Мийд - Измамата

— Може и да си прав, но мисля, че ще мога да го понеса.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Убедена съм, че това е нещо, което трябва да направя сама.

Марк въздъхна:

— Виждам, че няма да размислиш.

Дженифър отново го изгледа. Марк си играеше с лъжичката за кафе, но когато погледите им се срещнаха за миг, побърза да отклони своя.

— Май криеш нещо — каза тя.

— Нищо не крия. Единственото ми желание е някак да ти помогна.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. И наистина искам да те придружа. Една дума само, Джени, и ще организирам всичко. Няма да има никакви проблеми.

— Не мога да искам от теб толкова много — отклони отново предложението Дженифър. — И благодаря, но наистина държа да направя това сама. — Тя стана. — Трябва да мина през агенцията да си взема билета, а и ме чака събиране на багаж.

Докато я изпращаше до вратата, Марк не можа да скрие разочарованието си.

— Колко време ще отсъстваш?

— Не съм сигурна. Три-четири дни, но билетът ми е отворен. Вероятно ще се наложи да уредя пренасянето на тялото на баща ми дотук.

— В колко часа е полетът ти утре?

— В девет и петнайсет вечерта. Кацам в Цюрих преди обяд на следващия ден. Ако искаш, можеш да ме изпратиш.

Марк се изчерви.

— Съжалявам, но съм зает. Един въпрос, Джени…

— Какво?

— Имаш ли някаква представа какво е правил баща ти в онази част на Швейцария? Дали е бил там по служба, или е имал лични дела за уреждане?

— Не зная. Защо?

— Просто питам. Не знам защо, но си мисля много за случилото се. — Марк поклати глава и продължи, подбираше най-деликатните думи: — Все пак трябва да има някаква причина да се озове там. Ще се съгласиш, но е крайно странно тялото му да бъде открито не къде да е, а в сърцето на ледник.

— Уверявам те, че аз съм най-обърканата. Надявам се, че ти е ясно. И все пак… сигурен ли си, че всичко е наред?

— Напълно. — Той я целуна по бузата. — На добър път.

— Пак ти благодаря за предложението. От Колдуел ще се свържат с теб, ако се наложи.

Дженифър излезе. Когато се качи в колата си, Марк продължаваше да стои на верандата. Махна й с ръка, но лицето му беше все така загрижено. Джени потегли и го погледна за последен път с неспокойното чувство, че крие нещо от нея. Нямаше представа какво може да е.

Следобеда тръгна за Лонг Бийч. Вместо да се отправи към апартамента си, реши да отскочи до Коув Енд. Бяха минали три месеца, откакто бе наминала да види какво става с къщата, и беше крайно време да се увери, че всичко е наред.

Паркира в страничната алея, но нямаше желание да влиза — това винаги я разстройваше — така че заобиколи, подмина кухнята и тръгна по градинската пътека към пристана. Стигна до навеса за лодки и се обърна да погледне къщата. Моравата имаше нужда от косене, парче улук се бе откачило, но като цяло всичко изглеждаше доста запазено. Сега, когато вече беше ясно, че баща й няма да се върне тук, тя осъзна, че се налага да вземе решение дали да я продаде. „Толкова призраци обитават това място“, помисли си.

Морето бе тихо. Тя застана пред вратата на навеса и дръпна дръжката, колкото да се убеди, че е заключено. Прозорецът бе мръсен и покрит отвътре с паяжина, но когато надникна, видя боядисаната в синьо и кремаво моторница на баща си до двата ръждясали варела за бензин и полиците с инструменти и резервни части. Прободе я болка, затова се извърна и отиде да седне на дъсчения пристан. „Виждаш ли онази звезда, Дженифър? Това е Сириус. А онази там?… Капела.“ Спомни си и кънтящите стъпки на баща си по дъските. Затвори очи и прехапа устни. Трябваше да приеме, че баща й никога няма да се върне тук. Никога. В тази дума имаше такава окончателност. Но, господи… колко й липсваше!

Внезапно разбра, че не може да върви напред, докато не каже на Боби за смъртта на баща им и не го накара да заговори за случилото се. Колкото и да бе трудно това, налагаше се да го направи — но все пак можеше да изчака идентифицирането на трупа му. Потръпна. Стана и разбра, че вече е взела решение — веднага след връщането си от Европа щеше да обяви Коув Енд за продан и щеше да се опита да започне нов живот.

Лу Гаруда беше доста наквасен след пет джеймисъна и три будвайзера и изглеждаше като човек, който има нужда не от такси, а от линейка, която да го откара у дома.

Гаруда бе среден на ръст, с примес на испанска кръв, мургав и симпатичен, а правата му кестенява коса бе отметната назад и по гърба като на рок звезда. Беше полицай с репутацията на женкар и сред колегите му в участъка на Лонг Бийч вървеше шегата, че на панталоните си няма цип, а велкро, защото има нужда от поне шест чукания дневно.