Глен Мийд - Измамата

— Съжалявам, но там е доста опасно. Освен това не съм взел нищо за обезопасяване.

Харц се усмихна.

— Не се безпокойте, няма да има никаква опасност. Единственото, от което се нуждая, е драматичен фон за снимките… нали разбирате: „Американският катерач Чък Маккоул, който откри тялото в глетчера“. И снимка на фона на много лед.

Маккоул помисли за момент и отново сви рамене.

— Окей. Когато ми позвънихте в хотела, споменахте за известно възнаграждение. За каква сума говорим все пак?

Харц извади бележник.

— Това може да го обсъдим по-късно. Кажете ми сега забелязахте ли нещо необичайно в човека, когото намерихте?

— Беше мъртъв.

Харц се усмихна, все едно оценяваше шегата.

— Искам да кажа, имаше ли нещо особено в трупа?

— Не можех да видя. Той беше в леда.

— А полицията намери ли нещо край тялото? Някакви документи например?

— Не бих могъл да кажа. Знам само, че се казва Пол Марч. Според мен е трябвало да изчакат, докато тялото се размрази достатъчно, за да могат да проверят дрехите и джобовете му. Но истината е, че до него намерих раница.

Това видимо заинтригува Харц.

— И?

— В нея имаше папка с документи и пистолет.

— Така ли? — Харц се намръщи и продължи да пише в бележника. — А какво имаше в папката?

— Паспорт. На името на Пол Марч.

— И нищо повече?

— Някакви дрехи, мисля, но полицаят, който води следствието — капитан Карузо — може да ви каже повече.

— Нещо друго за трупа?

— Не, ледът не ми позволяваше да видя повече.

— Просто за пълнота, господин Маккоул, на колко години сте?

— Двайсет и една.

— Откъде сте?

— От Ню Йорк.

— Адресът ви в Америка, за да мога да ви изпратя копие от статията?

Маккоул му го продиктува. Харц пак се усмихна и каза:

— Бил съм в Ню Йорк много пъти. Велик град. Предполагам, живеете там заедно със семейството ей?

— Само с баща ми.

— Който сигурно също е катерач?

— Не, той е частен детектив.

— Наистина? Колко интересно. — Харц приключи с писането и прибра бележника. — Сега… да направим и снимките.

Маккоул го последва до пукнатината в ледника и застана на ръба на пропастта. Харц се залови с настройката на фотоапарата за снимане в полумрак. Слънцето бързо залязваше и розовите му лъчи избледняваха, сякаш милиони далечни пожари се сливаха с хоризонта. Маккоул се чувстваше неуютно толкова близо до ръба на пукнатината. Особено толкова скоро след инцидента. Истината беше, че случилото се го бе изплашило до смърт и дори го бе накарало да си задава някои въпроси за смисъла от планинското катерене. Само на няколко метра от него замръзналата ледена река се „изсипваше“ в бездънната пропаст. „Опасно е, пич. Веднъж вече се изтърси и едва отърва кожата.“ Реши, че се е приближил до пропастта предостатъчно, и попита:

— Така добре ли е?

— Отлично. Само погледнете към пукнатината… — Харц щракна няколко пози. — Сега още една крачка назад, господин Маккоул. И искам усмивка, моля. Не се хилете, постарайте се да изобразите колко забавно е човек да е тук.

„Забавно? Как, по дяволите, може да ти е забавно на крачка от ръба на триста метра дълбока пропаст?“ Маккоул погледна надолу към прохода Фурка и неспокойно попита:

— Според мен съм предостатъчно назад.

— Добре, добре. Сега не гледайте към пукнатината, а към обектива. Да, така… не мърдайте.

Маккоул застина. За първи път го снимаха за вестник. Тази сутрин бе съобщил по телефона новината на баща си и още не беше съвсем на себе си.

Харц щракна още няколко пози, после се приближи и каза:

— Това е. Мисля, че имам всичко, което ми трябва. Вашата информация беше изключително полезна.

— А възнаграждението, за което говорихме?

Преди да отговори, Харц огледа безлюдната долина, после върна погледа си върху младежа и пак се усмихна.

— О… опасявам се, че такова няма да има.

— Не… не разбирам — обърка се Маккоул.

— Сигурен съм, че не разбирате, още повече че нещата са доста сложни. А вие сте глупав младеж, след като се съгласихте да се срещнете с абсолютен непознат на безлюдно място, нали?

Маккоул забеляза, че дразнещите „в“-та в речта на Харц са изчезнали. Забеляза и още нещо — студения поглед в очите му. В мозъка му нещо прещрака и той неуверено заекна:

— Вие… вие не сте репортер, така ли?

— Определено не съм.

Маккоул пребледня.

— Кой сте тогава, по дяволите?

Харц рязко вдигна ръка. Беше достатъчно само леко да бутне Маккоул, та той да загуби равновесие. Младежът залитна назад, краката му се плъзнаха по леда и той полетя през ръба като камък, ръцете му напразно се опитваха да се вкопчат във въздуха.