Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Говориш за глобална катастрофа – промълви тихо Гамей.

— Не – отвърна Фробишър, още по-тихо. – Говорим за края на живота. За края на света.

Пътуваха обратно към АлбъКърти, откъдето щяха да летят към дома. Сега бе ред на Пол да мълчи.

— Грош за мислите ти? – обади се по едно време Гамей. – Съобразен с инфлацията, разбира се.

– Просто си мислех за Розуел в Ню Мексико, където ужким се разбило НЛО – наруши мълчанието си Пол.

— Ще отидем друг път. Мисля, че и без друго съм достатъчно замаяна от конспиративни теории, след всичко, което приятелят ни Фроби сподели.

— Как ти се стори той?

— Или е забавен ексцентрик, или е ужасяващо с всичкия си.

— И аз така реших, затова се замислих за Розуел. Според някои НЛО-маниаци президентът назначил комитет от високопоставени учени и официални лица, за да потулят всичко. Наричали се МЛ2.

— Звучи познато. Какво мислиш? Че паралелите са твърде много?

— Може би, но има само един начин да потвърдим думите му, или да ги оборим.

— Какъв?

Между двете предни седалки седеше една невзрачно подвързана книжка. Фробишър им я даде и обясни, че това е единственото копие, което Ковач отпечатал и в което били описани математическите принципи в основата на спорните му теореми. Пожълтелите страници бяха пълни с уравнения.

Пол взе книжката и рече:

— Ласло Ковач не е можел да изпробва теоремите си, но ние можем.

Остин стоеше на терасата на дома си и се взираше във водата, която блестеше под краката му. Сутрешните мъгли се бяха вдигнали. Потомак ухаеше на напечена от слънцето кал и диви цветя. Понякога Кърт имаше чувството, че реката си има своя лорелай* с властен поглед, някаква южняшка разновидност на сирените от германските легенди, които мамели мъжете да влязат в реката и да намерят смъртта си.

[* Лорелай мит. – Русалка на крайбрежна скала на р. Рейн, която омайвала с песни лодкарите и те загивали, блъскайки се в скалите. В началото на 19-ти век Клеменс Брейтано възпява в балада историята на русокосата омайница, която подмамвала лодкарите към смъртта им, а през 1823 г. Хайнрих Хайне посвещава поема на Лорелай. След години местните жители й издигат статуя, която до ден-днешен краси скалата. – Б.авт.]

Остин се предаде пред неустоимия зов на речната лорелай, извади седем метрови я си състезателен скул от хангара за лодки и го избута по рампата във водата. Намести се в кокпита, размърда седалката напред-назад, за да раздвижи коремните си мускули, а и за да нагласи веслата.

После излезе в реката и загреба с тежестта на цялото си тялото. Триметровите весла сякаш изстреляха източения като вретено скул. Остин ускори, докато циферблатът, който следеше за скоростта, не посочи, че е достигнал обичайните двайсет и осем удара в минута.

Гребането бе неговият ежедневен ритуал и основната му форма на физическо упражнение. При гребането техниката бе по-важна от силата, тялото и ума му се сливаха, светът отвъд губеше значение, а съзнанието му се изчистваше.

Докато минаваше покрай старите имения, Кърт се опитваше да разбере и подреди последните събития, които се въртяха в главата му точно като водовъртежа, който за малко не погълна семейство Траут. Едно нещо не будеше съмнение. Някой беше открил как да си играе с океана. Ала с каква цел? Каква полза от вълни-убийци и огромни водовъртежи, способни да потопят, който и да е кораб? А и кой беше този, който притежаваше подобна огромна, безподобна мощ?

Нещо се мерна в крайчеца на полезрението му и прекъсна размислите му. Друг скул, който го приближаваше. Остин прибра веслата и остави лодката постепенно да спре. Другият гребец стори същото. Двамата се спогледаха. Новопоявилият се изобщо не приличаше на атлетичните, добре поддържани типове, които Остин обикновено срещаше по реката. Изпод кафеникавата бейзболна шапка на мъжа висяха дълги раста-плитки. Носеше сини слънчеви очила.

— Добро утро – поздрави го Остин.

Мъжът свали шапката си, а с нея и изкуствените плитки.

— Как само спарва това нещо! – ухили се той. – Скоро да си бил по-интересни състезания?

Слънцето лъщеше по потното му теме и необичайната татуировка върху главата му.

— Здрасти, Спайдър – Остин се облегна на веслата.

— Знаеш кой съм?

Остин кимна.

— Маскировката тип Боб Марли за миг ме заблуди.

Барет сви рамене.

— Само това ми хрумна за толкова кратко. Някакъв ги продаваше на будката за сувенири, където наех лод­ката. Нямах много голям избор – или това, или Елвис.