Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Благодаря ви, капитан Иванов – рече тя. – Багажът ми е готов. Ще си взема чантите от каютата още сега.

— Не бързай! – Той я погледна благо. – Изглеждаш разсеяна. Добре ли си?

— Да, добре съм, благодаря. Наблюдавам острова и… ами, изглежда ми зловещ. Сигурно си въобразявам.

Капитанът проследи погледа й.

— Не съвсем. От години плавам по тези места. Остров Айвъри винаги ми се е струвал различен. Знаеш ли ис­торията му?

— Само, че бил открит от търговец на кожи.

— Точно така. Установил едно поселище край реката. Но в спречкване заради стока убил неколцина свои колеги, тъй че не могли да нарекат острова на името на убиец

— Да, и това съм чувала. Но дори и да бях убиец, нямаше да ми се нрави да свързват името ми с толкова самотно и отблъскващо място. Да не говорим, че името Айвъри звучи доста по-поетично, отколкото изглежда островът.

Макар, че името е подходящо от гледна точка на това, че е източник на слонова кост – тя замълча за миг. – Спомена, че островът е различен. Какво имаше предвид?

Капитанът сви рамене.

— Понякога, като сме минавали покрай острова по тъмно съм виждал трепкащи светлини край старото траперско поселище на реката. Наричат го град Слонова кост.

— Това е щабът на експедицията, където ще отседна.

— Вероятно са били луминесцентни газове.

— Газове ли? Каза, че светлините са се движили.

— Хм, забелязваш детайлите – рече капитанът. – Прощавай. Не искам да те плаша.

— Напротив, само подхранваш любопитството ми. Карла толкова приличаше на дъщеря му. Умна, сво­енравна и смела.

— Във всеки случай, ще се върнем след две седмици, за да те приберем. Успех с проучванията.

— Благодаря! Имам добро предчувствие, че ще наме­ря нещо, което да подкрепи теорията ми за изчезването на вълнистите мамути.

Капитанът се усмихна криво.

— Ако колегите ти на острова успеят, може да гледа­ме мамути в московската зоологическа градина.

Карла въздъхна дълбоко.

— Може би няма да стане по време на нашия живот. Дори експедицията да открие ДНК от древен екзем­пляр и да успее да осемени индийски слон, ще минат повече от петдесет години, докато се роди създание. Което да е повече мамут, отколкото слон.

— Дано никога не се случи. Не мисля, че е разумно да си играем с природата. Има една моряшка приказка: „Не подсвирквай на борда, за да не извикаш вятъра.“

— Съгласна съм, затова се радвам, че ще правя само проучвания.

— Успех! Извини ме, но имам работа.

Двамата си стиснаха ръцете и Карла му благодари за гостоприемството. Докато капитанът се отдалечаваше, Карла усети как коремът й се свива от странно чувство за самота, но тя бързо го прогони. Хвърли един предизвикателен поглед към острова и се отправи към каютата си, за да си вземе багажа. Трябваше да се върне отново на палубата, за да изчака да я откарат на сушата.

Корабът мина покрай един естествен пристан, за да оформи канал през леда. В това време Карла сложи ба­гажа си в корабния катер, а после и самата тя се качи. Спуснаха ги на вода. Двамата моряци от екипажа, кои­то я придружаваха, насочиха лодката към острова на зигзаг покрай парчета лед с размерите на автомобили. Карла зърна на брега някакъв човек, който им махаше.

След няколко минути лодката спря на чакълестия плаж, на стотина метра от устието на река, която се вливаше във водите на морето. Оказа се, че посрещачът им е жена на средна възраст, която прегърна Карла неочаквано топло.

— Аз съм Мария Арбатова – каза тя с руски акцент. – Толкова се радвам да се запознаем, Карла! Чувала съм чудесни неща за работата ти. Не мога да повярвам, че млад човек като теб е постигнал толкова много.

Мария бе прибрала сребристата си коса в кок, има­ше високи скули и румени бузи, както и широка усмив­ка, която сякаш стопляше арктическия въздух.

— Радвам се да се запознаем, Мария. Благодаря за топлото посрещане.

Мария се извини за миг, за да нагледа разтоварва­нето на провизиите от лодката. Накрая кашоните бяха спретнато подредени и готови някой да ги пренесе по-късно в базата. Мария увери Карла, че наоколо няма никого, който да ги обезпокои. Карла благодари на моряците, а после двете с Мария изкачиха един плавен наклон и продължиха покрай реката. Пътеката им бе отъпкана от многобройни стъпки – явно отдавна вър­вяха по нея от и към плажа.

— Как пътува? – попита Мария, докато вечният лед хрупаше под подметките им.

— Отлично! Капитан Иванов е много мил. „Котелни“ редовно развежда туристи из островите, тъй че и каю­тата ми беше удобна.