Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Щом реши, че има обхват, той включи мобилния си.

— Е? – попита го някой от другата страна.

— Готово! – отвърна Дойл. – Опитах се да го разубедя, но беше твърдо решен да издаде всичко.

— Лошо! Беше гениален. Проблеми?

— Не… – излъга Дойл.

— Добра работа. Искам да се видим утре.

Дойл потвърди. Затвори телефона и усети, че ирландската му сантименталност го жегна за миг, задето трябваше да убие стар приятел. Но Дойл бе отраснал в квартал, където приятелствата приключваха със среднощни погребения заради някоя издънена нарко-сделка или необмислена приказка. Не за пръв път се справяше с приятел или познат. Бизнесът, за жалост, си беше бизнес. Дойл изтика Барет от мислите си и се разбленува за богатствата и властта, които скоро щяха да са в ръцете му.

Нямаше да му е толкова леко на сърцето, ако зна­еше какво се случва при езерото. Едно кану се появи от папратите. Двамата рибари вътре бяха чули гърме­жите и искаха да предупредят ловеца – за какъвто го мислеха, че в района има хора. Единият бе бостънски адвокат, а другият – лекар.

Когато се показаха от папратите, адвокатът посочи към водата.

— Какво, по дяволите, е това?

Докторът отвърна:

— Прилича на пъпеш с паяк отгоре.

Стигнаха на метър-два от предмета. Пъпешът изчез­на – замениха го очи, нос и зейнала уста. Адвокатът вдигна греблото си, готов да халоса плаващата глава. Барет вдигна очи към двете изумени лица.

— Помогнете ми! – едва успя да промълви той.

С водоизместимост от двайсет и три хиляди тона и двигатели, побрали седемдесет и пет хиляди кон­ски сили, руският ледоразбивач „Котелни“ можеше да преодолява лед, дебел над два метра. Острият му нос минаваше през разкашкания пролетен слой като наго­рещен нож през масло. Карла Януш стоеше на носа и оглеждаше забуления в мъгли остров – нейната цел. Внезапно я побиха тръпки. Нямаше причина за това, не й беше студено или пък нещо друго.

Тръпките, преминали през стройното й тяло, ня­маха нищо общо с времето в Източносибирско море. Карла бе облечена с дебел анорак, а и бе прекарала две зими в университета на Аляска във Феърбанкс, къде­то температурите редовно падаха до 40 градуса под нулата. Достатъчно добре познаваше територията край Арктическия кръг и знаеше, че остров Айвъри* няма да оправдае нежната белота на името си, но бе напъл­но неподготвена за жестоката неприветливост на това уединено кътче.

[* От английски „слонова кост“. Островът реално не съществува, а е събирателен образ на различни острови в Новосибирския архипелаг. – Б.авт.]

Като учен Карла знаеше, че реагира емоционално, а не обективно, но видът на острова трудно можеше да се пренебрегне. Най-голямата му забележителност бе един мъртъв вулкан, край чийто отсечен връх се виж­даше сняг. През заоблачения небесен свод едва-едва се процеждаха слънчеви лъчи – и земята, и морето ся­каш се къпеха в потискащо сиво. Корабът наближава­ше острова. Ниските хълмове и тундрата край вулкана бяха прорязани от урви, чиито разкривените скални отвеси в комбинация с трепкащата светлина от косо падащите слънчеви лъчи, създаваха илюзията, че по­върхността на острова сякаш се гърчи от болка.

— Извинете ме, госпожице Януш. Пускаме котва след петнайсет минути.

Командирът на кораба, капитан Иванов, бе набит мъж, прехвърлил шейсетте. По широкото му лице се виждаха белези от арктическите стихии, а старателно поддържана къса брада обрамчваше скулите му.

Капитанът бе приятен мъж, прекарал по-голямата част от живота си в ледените води край архипелага. Двамата с Карла станаха добри приятели, откакто тя се качи на ледоразбивача от базата на остров Врангел. Допадаха й вечерните им разговори на какви ли не теми – капитанът я бе впечатлил с обширните си познания по история, биология и метеорология, много над необходимите, за да управлява голям кораб през негостоприемно море. Една вечер тя дори го нарече ренесансов мъж, което го накара да се изчерви.

Карла пък напомняше на капитана за собствената му дъщеря, балерина в „Болшой театър“. Гостенката му бе висока, слаба и дългокрака и се движеше леко и грациозно, като човек, който се чувства добре в тялото си. Дори косата си бе привързала на дълга опашка, като танцьорка. Бе наследила най-доброто от маджарското и славянското си потекло – високо чело и скули, плътни устни, светла, безупречна кожа и опушено-сиви бадемови очи, които загатваха за азиатски предци. Макар едно време Карла да бе опитала с танци, атле­тиката я влечеше повече. Бе звезда на пистата в Мичиганския университет, където завърши палеонтология с втора специалност биология.