Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Капитан Иванов бе много добър и с нас, когато ни доведе. Но дано не си свикнала твърде много с комфор­та. Стараем се, но условията ни са много по-спартански от тези на кораба.

— Ще оцелея. Как върви проектът?

— Както казвате вие, американците, първо добрата или първо лошата новина?

Карла й хвърли кос поглед.

— Оставям на теб да избереш.

— Тогава добрата. Направихме няколко обхода и съб­рахме много интересни проби.

— А лошата?

— Пристигаш насред нова руско-японска война.

— Не знаех, че навлизам във военна зона. Какво имаш предвид?

— Нали знаеш, че експедицията е съвместна?

— Да. Руско-японска. Идеята е да работите заедно и да споделяте откритията си.

— Като учен, знаеш, че не е толкова важно какво ще откриеш, а какво признание ще получиш за него.

— Да. Признанието означава статут, кариера и пари…

— Точно така. А в този случай на карта са заложе­ни много пари, тъй че е още по-важно кой ще получи признанието.

Бяха на малко по-малко от километър от плажа тъкмо преваляха поредния нисък хълм, когато Мария заяви:

— Почти стигнахме. Добре дошла в град Слонова кост!

Стигнаха до няколко сгради, скупчени край реката. Най-голямата, с размерите на едноместен гараж, бе обградена от няколко пристройки без прозорци, всички три пъти по-малки от нея. Покривите бяха от ръждива гофрирана ламарина, а по-встрани се виждаха две големи шатри. Карла приближи най-близката постройка и прокара длан по грубата сивкава стена.

— Почти изцяло е от кости и бивни – рече тя удивена.

— Хората, живели тук, са използвали най-евтиния материал на острова – отвърна Мария. – Използвали са вкаменелости, за да направят нещо като бетон. Здрав е и върши най-важната си работа, да изолира студа.

Очуканата дървена врата от едната страна на пос­тройката се отвори и се показа плещест мъж с изпъкна­ло чело. Той избута Мария, прегърна Карла като отдав­на изгубена племенница и я млясна по бузите.

— Аз съм Сергей Арбатов – рече той. Ухили се ши­роко на Карла, а в устата му проблесна златен зъб. – Ръководител съм на проекта. Тъй се радвам, че такова прелестно създание ще работи с нас.

Карла не пропусна свъсените за миг вежди на Ма­рия. Беше разучила членовете на експедицията и зна­еше, че Сергей се води ръководител, но съпругата му Мария има повече научни звания от него. Карла неп­рестанно трябваше да се бори срещу сексизма в акаде­мичните среди и не й се понрави снизхождението на Сергей към нея и пренебрежението му към съпругата му. Карла пристъпи покрай Арбатов и прегърна Мария през рамото.

— А аз ще се радвам да работя с някого, постигнал толкова много в науката.

Недоволството на Мария изчезна и тя засия. На Арбатов очевидно не му се понрави пренебрежението на Карла. Не се знаеше какво би последвало, ако още двама души не бяха излезли от постройката. Без ко­лебание Карла пристъпи към тях и се поклони леко на по-възрастния мъж.

— Доктор Сато, казвам се Карла Януш. Радвам се да се запознаем – рече му тя. – Много съм слушала за Наукотехнологичния център Гифу и университета Кинки.

После се обърна към по-младия.

— А вие трябва да сте доктор Ито, ветеринарен лекар от университета в Кагошима.

Двамата разкриха зъби в широки усмивки и се пок­лониха учтиво почти едновременно.

— Дано сте пътувала добре – каза доктор Сато. – И ние се радваме, че успяхте да се присъедините към екс­педицията ни.

— Благодаря, че ми позволихте. Знам, че сте много ангажирани със собствените си проучвания.

Карла си побъбри с двамата учени за техни общи познати, а след това Мария я хвана подръка.

— Нека ти покажа къде ще живееш – и поведе Карла към една от по-малките сгради. Пристъпиха вътре, на­сред сумрак и застоял въздух. – Строили са го някои от старите търговци, а търсачите на слонова кост са разширили лагера. По-уютно е, отколкото изглежда – заобяснява Мария. – В големите шатри са кухнята и столовата ни. По-малката шатра по-настрана пък е общата ни тоалетна. Там подухва, тъй че ще се научиш да действаш бързо. Няма душ. Ще трябва да свикнеш с напоените гъби. Имаме и електрически генератор, но го използваме пестеливо, тъй като горивото ни е ограничено

— Сигурна съм, че ще се оправя – рече Карла, макар за миг да се запита дали някое от убийствата, за които бе чувала, не се бе случило тук. Разгъна един матрак й завивките си на пода.

— Не мога да не те похваля – каза Мария. – Направо завъртя японските ни приятели на пръста си, като спомена академичните им връзки.