Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Видя новодошлите и стана да ги посрещне.

Остин огледа сложната схема.

— Изглежда имаш достатъчно мощност да осветиш цял Ню Йорк.

— Почти – кимна Барет. – Свързването с източника на мощност беше лек проблем, но накрая успяхме, би трябвало да работи добре.

— По-любопитни са ми генераторите. Откъде намери толкова много за толкова кратко време?

— По специална поръчка на НАМПД – включи се Дзавала. – Щяха да отидат на няколко нови кораба, преди да им ги заема.

— Имаме енергийния източник и антената. Ще се по­лучи ли целия уред?

— Така мисля – каза Барет. – Деветдесет и девет про­цента съм сигурен, ако съдя по компютърния модел.

Остин поклати глава.

— Единият процент ме тревожи. Можем ли да сме готови до утре сутрин.

Барет се позасмя, но после видя, че Остин не се ше­гува.

— Нещо се е случило?

Кърт му разказа новините от Траут.

Барет удари длан с юмрук.

— Още преди месеци предложих на Трис да използ­ваме един кораб, за да концентрираме лъчението. Дори му дадох плановете. Каза ми, че ще е твърде бавно. Май не бива да се изненадвам, че пак ме е излъгал.

— Какво ще кажеш за новия ни график? – попита Остин.

Погледът на Барет искреше от гняв

— Ще сме готови! – заяви той.

Оставиха Барет до работи и слязоха на земята. Остин попита с какво може да помогне, Дзавала му даде списък с материали. Остин отиде на едно по-спокойно място и звънна няколко телефона. Във всеки случай му казваха, че материалите ще бъдат готови бързо. Връщаше се при самолета, когато видя, че Карла го е последвала и го е наблюдавала.

— Искам услуга – каза тя. – Искам да се качи на самолета.

— Тук героят отговаря „Може да е опасно“ – рече Кърт.

— Знам, но и на острова беше опасно.

— Остин се поколеба.

— Освен това, какво по-опасно може да има от това да се возя с теб в парен автомобил?

Остин знаеше, че ако иска Карла да не се качи на самолета, трябва да я върже. Затова се усмихна и каза:

— Никой от нас никъде не отива, освен ако не се върнем на работа.

Карла се хвърли в обятията му и го целуна. Остин се зарече, когато приключат с работата и ако светът оцелее, да отдели повече време за удоволствие.

Докато се връщаха към самолета, видяха да спира кола, от която излезе висок мъж и закуцука към тях – Шрьодер.

— Какво правиш тук? – изуми се Карла.

— Аз пък се питам как мина през охраната.

— Както обикновено. Самоувереност и фалшиви документи.

— Би трябвало да си в болницата – скара му се Карла.

— Болницата не е затвор – отвърна Шрьодер. – Пускат те, ако подпишеш няколко хартийки. Как можех да си лежа спокойно, като знам, че правите всичко това?

Той се вгледа удивен в самолет под прожекторите.

— Наистина ли мислите, че можете да неутрализирате изместването от въздуха?

— Ще опитаме каза Карла.

— „Ние” ли? Няма да ходиш там! Може да е опасно!

— Звучиш като Кърт. Ще ти кажа каквото и на него. Семейството ми е отговорно за това. Мой дълг е да по­могна.

Шрьодер се засмя.

— Със сигурност си внучка на Ласло. Твърдоглава си като него. – После се обърна към Остин. – Грижи се добре за нея.

— Обещавам! – кимна Кърт.

— Кога тръгвате?

— Утре сутрин.

— Аз може да съм праисторически, но знам кога ми е отминало времето. Ще чакам в болницата да ми се обадите. Късмет! – Той прегърна Карла, подаде ръка на Остин и се върна в колата. Когато задните й светлини се стопиха, Остин се обърна към Карла.

— Имаме много работа.

Тя кимна. Хванати подръка, двамата се насочиха към огромния самолет.

Докато екипът на Остин се надпреварваше бясно с времето, Трис Маргрейв не изпитваше никакви съмнения в успеха. Съмненията бяха чужди на природата му.

„Полярно приключение“ пореше водите на Южния Атлантик, а Маргрейв седеше в удобния си ергономичен стол зад контролния пулт в предната наблюдателница. Дългите му пръсти обхождаха приборите подобна на ръце на органист в катедрала. Беше стартирал генераторите още щом отплаваха. Всеки генератор се виждаше като червен символ и число на компютърния монитор – все още бяха с ниско ниво на активност.

Червени линии свързваха генераторите с едно конусовидно изображение в зелено, с изключение на върха му, което означаваше, че съвсем малко енергия се аку­мулира в огромната намотка дълбоко в трюма. Мар­грейв сравняваше работата им в момента с двигател на празни обороти.

На друг екран се виждаше изображение на планета­та, разделено на слоеве. Специални сензори по корпуса на кораба щяха да засекат колко дълбоко е пробило лъ­чението и да проследят верижната реакция.