Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Пазачът бе дошъл в съзнание и Гамей трябваше да го сплаши, за да го укроти, но иначе нямаше проблеми.

— Какво откри?

— Нищо! И това е интересното. Мисля, че и другите кораби са ошушкани.

Измъкнаха пазача от колата и го примъкнаха в сянката на една сграда. Мъжът отново се беше размърдал и се опитваше да се освободи. Оставиха го и тръгнаха. На трийсетина метра по-нататък хвърлиха оръжията му във водата.

Пазачът едва ли щеше да вдигне тревога. Работодателите му нямаше да са доволни, ако разберат, че се е издънил. И бездруго щеше да види зор да обясни къде са оръжията му.

На път за хотела Пол описа какво е видял.

— Но защо са демонтирали всичко? И къде за занесли цялото оборудване? – попита Гамей.

Пол тръсна глава и извади телефона си.

— Ще оставим Кърт да си блъска главата върху това.

Остин взе от бюрото си една стреличка за дартс и беше готов да й хвърли по картата на Атлантическия океан на стената, когато телефонът иззвъня. Беше Пол Траут от Рио.

— Дано не прекъсвам нещо важно.

— Тъкмо щях да разгадая заплетен научен пъзел. Как е момичето от Ипанема?

— Гамей е добре. Но с корабите-предаватели става нещо странно. Качих се на борда на единия преди малко и не видях никъде генераторите и електромагнитната антена. Подозирам, че и на другите кораби са направили същото почистване.

— Корабите си празни? – Остин запрехвърля възможностите в ума си. Трябва да са ги изпразнили още в пристанището на Мисисипи.

— Трябваше да се досетим, че става нещо. Корабите просто си седяха и не се забелязваше никаква подготовка за отплаване. По нищо не личеше, че им предстои път. Само един кораб е отплавал, откакто сме тук, някакъв пътнически лайнер.

Остин се бе умислил и слушаше Пол с едно ухо.

— Ммммм… нещо за лайнер ли каза?

— „Полярно приключение“. Беше привързан до корабите-предаватели, но отплава по-рано днес. Важно ли е?

— Може би. Джо каза, че заедно с останалите три, от Мисисипи е тръгнал и лайнер.

— Виж ти! Дали не е същият?

— Възможно е. Преместили са предавателите там. И докато сме наблюдавали примамките, лайнерът се е измъкнал с оръжието на борда, посред бял ден.

— Дотук с плановете на военните да следят корабите с подводница. Класически номер! Хитри копелета!

— Кога е тръгнал лайнерът? – попита Остин.

— Тази сутрин го нямаше.

Кърт пресметна наум.

— Вече може да са на стотици километри от брега. Ама че летящ старт!

— Какво да правим?

— Стойте там и наглеждайте корабите в случай, че собствениците са замислили и нещо друго.

Остин затвори. Ядоса се, че не бе преценил ситуацията добре и не се бе сетил, че всеки с достатъчно акъл да планира и причини полярно изместване, би сторил всичко възможно, за да заблуди преследвачите си. Отново се вгледа в картата. Океанът бе огромен. С всяка следваща минута лайнерът ставаше все по-трудно откриваем в тази безбрежна шир. Помисли дали да не се обади в Пентагона, но реши, че не иска да губи време със заместник-министъра на отбраната.

Сандекър можеше да помогне повече, но дори той трябваше да се бори с бюрокрацията на Пентагона, а нямаше време за това. Да вървят по дяволите, рече си Остин. Ако светът ще свършва, по-добре той да поеме отговорността, отколкото някакъв държавен анонимник с голяма уста. НАМПД щеше да свърши работата, отначало докрай.

След не повече от десетина минути Кърт караше една от служебните коли през притихналия Вашингтон. По магистралата стигна до Вашингтонското национално летище. Пазачът пред зоната със специален достъп провери значката му и го въведе в хангара в далечния край на летището. Остин лесно откри това, което търсеше – разположен на пистата „Боинг 747“.

Прожекторите край огромния самолет превръщаха нощта в ден. Той бе обграден от намотани електрически кабели и купчини алуминий и стомана. По машината пълзяха работници като мравки по парче шоколад.

Дзавала седеше под опашката на самолета на импровизирана маса от шперплат и две магарета за рязане на дърво. С някакъв мъж в гащеризон разглеждаха чертежи. Джо мерна Остин и тръгна да го посрещне.

— Не е толкова зле, колкото изглежда – почти извика той, за да надмогне шума.

Остин се огледа и с облекчение забеляза наличието на ред в наглед пълния хаос.

— Кога ще е готов за излитане? – попита Кърт.

— Имахме няколко засечки, но вече всичко е наред. Остава да напаснем отделните части и да ги свържем… Седемдесет и два часа.