Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Сигурно има по-лесен начин – да ги купим, да ги заплашим?

– Не, Сам. Трябва да изчезнат. Искаш ли това да виси на главата ти до края на живота ти? Аз мога да разкажа правилната история, да я направя съвършена, да прехвърля всичко върху Авъроуз. По-лесно е, отколкото мислиш. Можем да сложим край още тази вечер.

– На фона на всичко, което се случва?

– Ще стане само по-трудно, след като обявиш кандидатурата си. Нито едно нещо в тази история не бива да се свързва с теб или с мен. Но няма да си мръдна и пръста, докато не съм сигурен, че си съгласен. Правиш го и си свободен. Встъпиш ли на поста, ще си над закона. ФБР, главният прокурор – те отговарят пред теб. Твое е, ако го искаш, но трябва да направиш своя избор.

Дейвид наблюдаваше как Сам бавно търка ръце една в друга и гледа в празното пространство. Знаеше, че Сам иска Овалния кабинет, макар това да означаваше, че Дейвид ще го притежава. Но ако тази нерешителност беше актьорска игра, то тя беше адски добра.

Сам отпусна глава, после вдигна поглед. Сините му очи блеснаха.

– Направи каквото се налага – твърдо каза той.

Дейвид сложи ръка на гърба му.

– Гордея се с…

Бууум. Стаята се разтресе леко. Звукът беше мощен, но далечен и приглушен като джет, който прескача звуковата бариера в далечината. Отекна в стомаха, не в ушите. Стаята потъна в тъмнина, а въздухът беше пронизан от остър звук, който се усилваше все повече, като стомана, стържеща по стъкло, докато накрая изобщо не чуваш нищо.

Останаха неподвижни в мрака.

– Какво, по дяволите, става? – прошепна Сам.

Вратата се отвори с трясък и вътре влезе Джеф с фенерче в ръка, изпълнен с решителността на пехотинец на фронта. Дейвид отиде и застана много близо до него.

– Трябва да ви изведа оттук – прошепна Джеф.

– Какво става?

– Сигурно е Авъроуз.

– Идеално. Погрижи се за него. Къде е?

Джеф поклати глава.

– Там е работата – навсякъде е.

Ник се удари в оградата след правия си спринт. Светлините в къщата бяха изгаснали, но скоро щяха пак да се включат.

Високоговорителят ревеше, предавайки поставения пред микрофона звук от зелената кутия. Все още продължаваше, но вече не го чуваше. Устройството, което постави, издаваше ултразвуков тон. Беше евтин градински инструмент за прогонване на вредители, които имаха по-висок слухов обхват от хората, но можеше да върши чудесна работа и с детекторите за движение, които работеха на ултразвукова честота. Пиезоговорителят в мегафона отлично усилваше ултразвука.

С цялата охрана, с която разполагаха тук, скоро щяха да се досетят, че Ник приближава – сензорите винаги изтощаваха резервните батерии, затова единственият му избор беше да нагласи всичко така, че да изглежда, сякаш идва от всички посоки.

Хвана се високо за телената ограда и стигна до върха с две набирания. Потисна болката в рамото, пресегна се към гумената автомобилна постелка и я метна върху бодливата тел. Захвана я отгоре и се изтегли, извъртя се над върха и се спусна от другата страна.

Приземи се на пети, запази засилката, хвърли се напред, като се претърколи през здравото си рамо и накрая се озова приклекнал в калта.

Хукна покрай оградата и забеляза фенерчетата, които се движеха по необработените зимни морави. Извивка в оградата му предоставяше частично прикритие, нямаше да е задълго, но беше на достатъчно разстояние, за да има видимост към пътеката от главната сграда до къщата за гости.

– Хайде – прошепна той. – Хайде.

– Насам – каза Джеф, като ги пазеше отляво, докато с другите охранители се движеха с бърза крачка към къщата за гости. Прикриваха Дейвид и Сам в каре: четирима мъже, всичките въоръжени, достатъчно близо един до друг, за да поемат куршум вместо клиентите си.

Джеф погледна нагоре към прозорците на къщата, когато част от резервното захранване започна да работи. Дилия и Карън бяха на сигурно място в стаите от източната страна, на втория и на третия етаж. Щеше да скрие Сам и Дейвид в апартаментите в противоположния край, докато хората му не хванеха Авъроуз.

Доближи картата си до страничния вход. Беше една от трите точки за достъп, подсилени със стоманени врати. Прозорците бяха бронирани.

– Изток, юг, север – нареди той, посочвайки поред пазачите. Всеки от тях щеше да поеме по един вход. – И ми предайте картите си за достъп.

– Какво? Защо?

– Ако ви убие, не искам да получи наготово възможност да влезе.