Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Все още идва на себе си от лекарствата, но е в стабилно състояние. Куршумът е минал чисто, засегнал е само мускул.

Чуха се няколко резки думи, които не успя да различи, а после стъпки.

– Ник? – беше гласът на Али, писклив от страх. – Добре съм. Дилия е добре. Моля те, само… – Сякаш четеше сценарий и някой подаваше репликите, но гласът ѝ изведнъж се промени, заговори бързо и силно. – Ние сме във вилата на Дейвид до Фредерик. В края на шосе "Оук Холоу". Има къща за гости в…

Удар, приглушен вик. Различи само една дума – "горе".

– Искаш още кръв по ръцете си ли? – попита Джеф.

– Само твоята – отвърна Ник и понечи да затвори. Слушалката вече не беше до ухото му, гласът на Джеф обаче достигна до него, едва доловим, но достатъчно отчетлив.

– А Карън?

Ник стисна апарата и отново го доближи до ухото си.

– Знам, че е част от заговора. Работи с теб.

– Но това не значи, че е в безопасност. Тъкмо обратното.

Дали Джеф беше измамил Карън по някакъв начин? Дали я беше принудил някак?

– Не смей да…

– Времето свърши. Топката е у теб.

Али лежеше на една страна върху копринената постелка и усети хладината на тъканта, докато се надигаше. После се изправи, опряла пръсти в стената – опитваше се да си върне равновесието, след като Джеф я събори с удар на земята. Той я наблюдаваше. Свали телефона и направи крачка към нея.

– Не трябваше да правиш това, Али – каза той, а ръцете му бавно се люлееха, докато я доближаваше.

Сингх изникна от другата страна и му заговори:

– Авъроуз знае, че са тук. Направо ще дойде. Трябваше просто да я убиеш. – Той погледна през вратата на спалнята към Дилия. – Сега трябва да я използваш. Да го накараш да разбере какви са последствията.

Али спря на прага и препречи пътя им към Дилия. Двамата се спуснаха към нея.

– Не я докосвайте – каза тя.

Сингх насочи пистолета. Тя се сви при вида му и вдигна ръце. Дъхът ѝ секна, коленете взеха да се огъват, сякаш се затваряше срещу заплахата.

Тя вдиша бавно, борейки се със страха. Може би това беше краят, само тази мисъл почти я накара да се предаде. Но не. Застана пред леглото и се изправи в цял ръст. Беше уморена от сметки, от отигравания на сценариите. Тук нещата бяха черни и бели. Нямаше да допусне още някой да пострада.

– Али, не ставай глупава – каза Джеф.

Тя не откъсваше очи от него, докато той я доближаваше с лявото рамо напред, а дясната ръка – отпусната покрай тялото, стискаше пистолета до бедрото му.

Али не отстъпи. Ръката му замахна толкова бързо, че жената едва успя да забележи, само почувства болката, която разцъфна по бузата ѝ – зрението ѝ се замъгли и тя се олюля назад. Той се надвеси над нея, а тя успя да се задържи, като направи крачка встрани, притиснала длан към бузата си.

Изправи се отново в цял ръст, лице в лице с Джеф, а той вдигна пистолета. Дори когато почувства струйката кръв от подуващата се устна, дори толкова близо до този убиец, че можеше да подуши дъха му, тя се усмихваше, усмихваше се налудничаво, сякаш изпитваше удоволствие от свободното падане от ръба на висока сграда.

– С пръст няма да я пипнете – каза тя и тръгна към него.

Бум, бум.

Стаята се изпълни с бяла светлина. Али почувства как куршумите проникват в гърдите ѝ и шока, предшестващ болката. Пресегна се назад и падайки, стисна рамката на леглото.

Ник вече беше в движение, не откъсваше очи от къщата за гости. Нещо присветна два пъти зад щорите. Изстрели.

Не.

Хукна между дърветата към електропроводите на имота. Минаваха през плитък жлеб в гората, шестметрова ивица с дървени колове на всеки четирийсет и пет метра. Той приклекна до един от тях и от страничния джоб на раницата извади термочаша с капак, натъпкана с половин килограм барут, достатъчен да вдигне във въздуха дънер с диаметър почти метър. Беше здрав стоманен съд с двойни стени и той го залепи за кола с две дълги ленти изолирбанд, докато мирисът на стар креозот изпълваше носа му.

Извади пакета "Кемъл", скъса фолиото и дръпна една цигара. Това беше фитилът.

Запали я, усети вкуса на горчивия дим.

За всички беше по-добре да влезе по този начин. Шансовете не бяха големи, но ако го убиеха или го хванеха, нямаше да се налага да нараняват повече заложниците, за да се доберат до него.

Сърцето му биеше бясно, чувстваше лекото никотиново замайване и гнева, обхванал цялото му същество. Беше толкова силно. Имаше усещането, че ще избухне всеки момент.