Патрик Нес: Часът на чудовището

Така и никога не срещнах Шавон Доуд лично. Познавам я само така, както я познават повечето от вас — чрез великолепните ѝ книги. Четири романа за тийнейджъри, от които човек може да настръхне. Два от тях са публикувани приживе на авторката, а другите два — едва след ненавременната ѝ кончина. Ако не сте ги чели, коригирайте този пропуск незабавно.

Това щеше да бъде нейната пета книга. Беше очертала героите и мястото на действието, беше набелязала и началото. Единственото, което не ѝ достигна, беше време, за да довърши започнатото.

Когато ме попитаха дали бих помислил върху възможността да превърна бележките ѝ в цялостна книга, аз се поколебах. Онова, което не бих сторил — което просто не можех да сторя — беше да имитирам автентичния глас на писателката. Това щеше да бъде лоша услуга към нея, към читателите и най-вече към разказаната история. Не смятам, че доброто словесно изкуство изобщо може да се създава чрез имитация.

Работата обаче е там, че добрите идеи обикновено генерират още и още идеи. Преди дори да се усетя, идеите на Шавон породиха у мен мои собствени образи и аз усетих онзи непреодолим порив, за който всеки писател копнее: поривът да започне да изписва думите, поривът да разкаже история.

Почувствах се — и до днес се чувствам — така, сякаш ми предават щафета, сякаш един особено талантлив автор поставя в ръцете ми своята история и казва: „Давай. Тичай напред с нея. Създай тревога“. Това и се опитах да сторя. Докато работех, ме ръководеше една-едничка мисъл: да напиша книга, която самата Шавон би харесала. Никакви други фактори нямаха значение.

А сега е време да предам щафетата на вас. Историите не остават при писателите, макар че често писателят е началото на пътя за една история. Ето историята, която създадохме Шавон и аз. А сега давайте. Тичайте напред с нея.

Създайте тревога.

Патрик Нес

Лондон, февруари 2011 г.

Чудовището се появи точно след полунощ. Като всички чудовища.

Конър беше буден, когато то дойде.

Беше сънувал кошмар. Е, не просто какъв да е кошмар. Беше сънувал кошмара . Кошмарът, който напоследък често сънуваше. Онзи с мрака, с вихъра и с писъците. Онзи с ръцете, които се изплъзваха от хватката му, независимо колко силно стискаше и се мъчеше да ги задържи. Кошмарът, който винаги свършваше със…

— Махай се — прошепна Конър в тъмнината на спалнята и заизбутва кошмара назад, за да не му позволи да го последва в света на будните. — Махай се веднага.

Хвърли поглед към часовника, който майка му беше сложила на нощното шкафче. 12:07. Седем минути след полунощ. Човек не биваше да е буден толкова късно в нощ преди работен ден. Със сигурност не и в неделя срещу понеделник.

Не беше разказал на никого за кошмара. Не беше разказал на майка си, о, не, нито на никого другиго, не беше разказал и на татко си, докато провеждаха редовните си (относително редовни) разговори по телефона, определено не беше разказал на баба си, нито на някого в училище. Категорично не.

Никой никога не биваше да узнава онова, което се случваше в кошмара.

Конър запримигва уморено срещу пустата стая, после сбръчка вежди. Нещо не беше наред. Седна в леглото разсънен. Кошмарът вече се изплъзваше от ума му, но тук наоколо витаеше нещо, което не можеше да бъде точно назовано, нещо различно, нещо…

Конър се заслуша, напрегна се срещу тишината, но долови само мълчанието на къщата, от време на време някое припукване от пустия приземен етаж или шумоленето на завивки от съседната стая, където спеше майка му.

Нищо.