Патрик Нес - Въпросът и Възражението

— Шумът ти те разкрива, Тод Хюит.

Глас…

В тъмнината…

Примигвам и отварям очи. Всичко е в сянка, всичко е размазано, светът се върти и кръвта ми е твърде гореща, и мозъкът ми е задръстен, и не мога да мисля, и е тъмно… Примигвам отново.

Чакай, чакай…

Не, чакай малко…

Току-що, току-що бяхме на площада…

Току-що тя беше в ръцете ми…

Умираше в ръцете ми…

— Къде е тя? — изплювам в тъмнината, вкусвам кръв, гласът ми стърже, Шумът ми се надига като ураган, внезапен, свистящ, червен и яростен. — КЪДЕ Е ТЯ?

— Аз ще бъда този, който задава въпросите тук, Тод. Същият глас.

Неговият глас.

Някъде в тъмнината.

Някъде зад мен, някъде невидим.

Кметът Прентис.

Примигвам пак и мрачната мъгла лека-полека се превръща в грамадно помещение, светлината нахлува от един-едничък прозорец, огромен и кръгъл, високо, високо над нас, стъклото му не е прозрачно, а цветно, на него е изобразен Новият свят с двете кръжащи около него луни, светлината пада само върху мен, всичко наоколо е скрито от очите ми.

— Какво стори с нея? — казвам, викам, примигвам през прясната кръв, която се стича в очите ми. Понечвам да я изтрия и установявам, че ръцете ми са вързани зад гърба, паниката се надига и аз започвам да се мятам и да се боря с въжетата, дишането ми се ускорява и отново изкрещявам.

— Къде е Тя?

Един юмрук излита неочаквано от мрака и ме удря в стомаха.

Свивам се одве от шока и осъзнавам, че съм завързан за дървен стол, глезените ми са омотани за краката му, ризата ми е останала някъде на прашния хълм до водопада и докато повръщам и спазмите разкъсват празния ми стомах, забелязвам килима под мен: на него също е нарисуван Новият свят с двете му луни, рисунката се повтаря отново и отново, и отново, до безкрай.

Спомням си, че бяхме на площада, на площада, на който изтичах и я носех, и я прегръщах, и я молех да остане жива, да остане жива, докато стигнем до безопасността, докато стигнем до Хейвън, където ще мога да я спася…

Но в Хейвън не беше безопасно, изобщо не беше безопасно, в Хейвън се оказа само той и хората му, и те ми я отнеха, отнеха я от прегръдката ми…

— Забелязваш ли, че изобщо не пита „Къде съм?“ — казва гласът на Кмета, плаващ, подвижен, обикалящ. — Първите му думи бяха „Къде е тя?“ същият въпрос е и в Шума му. Интересно.

Главата ми пулсира, стомахът ми пулсира, свестявам се напълно и си спомням как се борих с тях, борих се, когато ми я вземаха, борих се, докато един приклад не ме удари в слепоочието и не ме събори в мрака…

Преглъщам стягането в гърлото, преглъщам паниката и страха…

Защото това е краят, сещате ли се?

Краят на всичко.

Кметът ме хвана.

Кметът хвана и нея.

— Ако посмееш да я нараниш… — казвам, а ударът още гори стомаха ми. Пред мен, наполовина скрит в сенките, стои господин Колинс, господин Колинс, който отглеждаше царевица и карфиол, който се грижеше за конете на Кмета и който сега е надвесен над мен с пистолет в кобура на колана си, с преметната на гърба пушка и с юмрук, замахващ да ме удари отново.

— Тя бездруго ми се видя сериозно ранена, Тод — казва Кметът и спира ръката на господин Колинс. — Горкичката.

Юмруците ми се свиват и опъват въжетата. Шумът ми е насинен, подут, удрян, но се надига само при спомена за пистолета на Дейви Прентис, насочен към нас, при спомена как тя падна в ръцете ми, как се задъхваше, как течеше кръвта й…

И тогава аз сам правя Шума си още по-червен, сещам се как юмрукът ми удари Дейви Прентис в лицето, как Дейви Прентис падна от коня, как кракът му остана закачен за стремето и животното го повлече като някакъв боклук.

— Е — казва Кметът, — това обяснява мистериозното изчезване на сина ми.

И ако не познавах Кмета толкова добре, щях да помисля, че видяното в Шума ми го е развеселило .

Забелязвам обаче, че единственото, по което мога да съдя и да си направя този извод, е тонът на гласа му, глас по-остър и умен от стария му глас, с който говореше в Прентистаун, а голямото нищо, заело мястото на Шума му, нищото, което усетих, когато влязох в Хейвън, си е все така едно голямо нищо, изпълнило това помещение, където и да се намира то, а редом с него е застанало голямото нищо, заело мястото на Шума на господин Колинс.