Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Казвам ви, че надежда има , такива бяха думите на Бен.

Но Бен сгреши. Хейвън изобщо не е раят.

Хейвън е просто Ню Прентистаун.

Смръщвам се, гърдите ми се стягат, впервам поглед на запад от площада, над върховете на дърветата, пръснати между смълчаните къщи, над улиците, чак до водопада, който пада от ръба долу в долината, а един зигзагообразен път се вие по хълма до него, пътят, на който се борих с Дейви Прентис Младши, пътят, на който Виола…

Извръщам се към стаята.

Очите ми привикват към бледнеещата светлина, макар че в самото помещение няма кой знае какво за гледане: само дъски, наоколо се носи и някаква лека воня. Въжетата на камбаните се полюшват на два метра разстояние от всеки от четирите ръба на площадката покрай стените. Вдигам очи и виждам, че са здраво завързани, за да не се откъсват, когато някой ги дърпа отдолу и бие камбаните. Примижвам и се вглеждам в дупката, но е твърде тъмно, за да видя какво има на дъното. Вероятно тухлен под.

Два метра не са чак толкова голямо разстояние, да ви кажа право. Човек лесно може да скочи, да се хване за въжето и да се спусне надолу.

Но тогава…

— Доста хитро, признавам — казва един глас от другия ъгъл на стаята.

Подскачам и се извъртам, юмруците ми са свити, Шумът ми е нащрек. Един мъж стои в противоположния край на помещението, още един мъж без Шум.

Само дето…

— Ако се опиташ да избягаш, като се спуснеш по въжетата, оставени така изкушаващо близо — продължава той, — всички в града ще разберат за бягството ти.

— Кой си ти? — питам, стомахът ми е преобърнат, но юмруците ми са свити.

— Да — отвръща мъжът. — Лесно е да се разбере, че не си тукашен.

Излиза от мрака на ъгъла и оставя светлината да падне върху лицето му. Виждам едно насинено око и една сцепена устна, покрита с прясна коричка. Явно за него не е имало лековити пластири.

— Интересно колко бързо човек забравя колко всъщност е силен Шумът — промърморва той на себе си.

Дребен мъж е, по-нисък и по-дебел от мен, малко по-възрастен от Бен, но ясно виждам, че е мек, целият е мек, дори лицето му е меко. Мекота, която мога да победя, ако се наложи.

— Да — обажда се мъжът, — сигурен съм, че можеш да ме победиш.

— Кой си ти? — повтарям.

— Кой съм аз ли? — отвръща мъжът кротко, но повишава леко тон, сякаш се подиграва. — Името ми е Кон Леджър, моето момче. Кмет на Хейвън — после се усмихва отнесено. — Но не и на Ню Прентистаун — гледа ме и клати глава.

— Когато бежанците започнаха да пристигат, осигурихме дози от лека за всеки един от тях.

И тогава виждам усмивката му, но той не се усмихва, той гримасничи .

— Мили Боже, момче — казва, — колко си Шумен.

— Не съм момче — отвръщам, а юмруците са все така стиснати.

— Все още ми убягва причината, поради която толкова държиш да се знае, че не си момче.

В главата ми нахлуват милион неща, които искам да отвърна, но любопитството ми надделява.

— Значи все пак лек съществува ? Лек срещу Шума?

— О, да — отвръща предишният кмет, а лицето му се криви леко, сякаш дъвче нещо горчиво. — Местно растение, съдържащо определено вещество, влияещо върху нервната система, комбинирано с някои неща, които сами синтезирахме, и ето ти го резултата. В Новия свят най-после се възцари мълчание.

— Не се е възцарило навсякъде .

— Не, прав си — отвръща той и се обръща да надникне през правоъгълното отворче до главата си, а ръцете му са скръстени зад гърба. — Лекът се прави много трудно, разбираш ли. Изисква се дълъг и бавен процес. Попаднахме на правилната комбинация едва през втората половина на миналата година, и то след двайсет години напразни опити. Произведохме достатъчно количество да посрещнем нуждите на Хейвън и тъкмо се бяхме заели да обмисляме условията на износа, когато…

Той се отнася, загледан в града под себе си.

— Когато се предадохте — казвам, а Шумът ми ръмжи, нисък и червен. — Като последни страхливци.

Мъжът се извръща към мен, гримасата вече я няма, о, определено я няма.

— Защо мнението на едно момче трябва да означава нещо за мен?

— Не съм момче — казвам отново, а питате дали юмруците ми са още стиснати? Да, стиснати са.

— Ясно е, че си момче — отвръща мъжът, — защото един мъж би прозрял лесно необходимостта определени решения да бъдат взети, когато човек се изправя пред собствената си гибел.

Присвивам очи.

— Само недей да ми обясняваш за гибелта, моля ти се.

Той примигва, ясно вижда истината в Шума ми, защото тя бляска ослепително, после целият изведнъж се отпуска.