Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Това е то, целият Ню Прентистаун.

Дом на три хиляди и триста души, изпокрили се по домовете си, тихи, сякаш мъртви.

Нито един от тях не е вдигнал ръка да се спаси от връхлитащата съдба с надеждата, че, ако е достатъчно покорен, ако е достатъчно слаб , чудовището няма да го изяде.

Това е мястото, към което двамата с Виола се стремяхме толкова време.

Виждам някакво движение на площада, трепва сянка, но това е просто куче, У дома. У дома. У дома , чувам го как мисли. У дома. У дома. У дома.

Кучетата нямат човешките проблеми.

Кучетата могат да са щастливи всеки път, когато пожелаят.

Дишам цяла минута, докато стегнатото ми гърло се отпусне и сълзите в очите ми засъхнат.

Цяла минута ми трябва, за да спра да мисля за моето куче.

Когато отново вдигам очи, виждам на площада нещо друго, но то изобщо не е куче.

Ездачът е отпуснал глава на гърдите си и води коня съвсем бавно през площада, копитата тропат по настилката, а когато наближава, аз го чувам, нищо че жуженето на кмета Леджър е станало много неприятно, не знам въобще как ще мога да спя тук, но въпреки това отлично чувам конника отвън.

Шум.

Сред целия смълчан град чувам Шума на ездача.

И той чува моя Шум.

Тод Хюит , мисли.

И аз чувам как усмивката на лицето му расте.

Намерих нещо, Тод , казва той от другия край на площада, издига думите до камбанарията, търси ме под лунната светлина. Намерих нещо твое.

Не казвам нищо, не мисля нищо.

Само го гледам как посяга зад гърба си, измъква намереното и го вдига към мен, за да го видя.

Дори от това разстояние, дори на слабата лунна светлина, аз разбирам какво държи конникът.

Книгата на майка ми.

Дейви Прентис е намерил книгата на майка ми.

Тод

Рано на следващата сутрин, набързо и с много шум, пред катедралата в основата на камбанарията бива скован дървен подиум с микрофон, а когато настъпва следобедът, хората на Ню Прентистаун започват да се събират около него.

— Защо идват? — питам, докато гледам отгоре.

— Ти как мислиш? — отвръща кметът Леджър, седнал в тъмния си ъгъл, разтривайки слепоочията си, а Шумът му жужи горещ и метален. — Идват, за да видят новата власт.

Мъжете на площада не приказват много-много, лицата им са бледи и мрачни, но въпреки това не мога да кажа какво точно си мислят, защото не чувам Шума им, сещате ли се? Но определено мъжете тук изглеждат много по-спретнати от мъжете в родния ми град, косите им са по-къси, обръснати са, облечени са по-хубаво и чисто. Мнозина са закръглени и меки точно като кмета Леджър.

Хейвън сигурно е удобно място за живеене, място, където на мъжете не им се налага да се борят всеки ден, за да оцелеят.

Може би тъкмо прекаленото удобство е проблемът тук.

Кметът Леджър изпухтява под нос, но премълчава.

Хората на Кмета Прентис, възседнали коне, са разположени на стратегически места пред площада, най-малко десет-дванайсет души са, пушките им са готови за стрелба, следят за поведението на тълпата, нищо че слухът за приближаващата армия държи всички съвсем кротки. Виждам господин Тейт и господин Морган, и господин О’Хеър, мъже, сред които съм израснал, мъже, които съм свикнал да виждам как всеки ден се грижат за фермите си, мъже, които си бяха просто мъже до деня, в който се превърнаха в нещо друго.

Никъде не виждам Дейви Прентис, но, само при мисълта за него, Шумът ми започва да ръмжи.

Сигурно е успял да спре влачещия го кон, а после се е върнал на хълма до водопада и е намерил раницата. В нея бяха само куп съсипани дрехи и книгата.

Книгата на майка ми.

Думите, които мама е написала за мен.

Написала ги е, когато съм се родил. Продължила е да пише до деня, в който е умряла.

В който е била убита.

Моят син, който, кълна се, ще види как светът ще премине към доброто.

Думите, които Виола ми прочете, защото аз не…

А сега проклетият Дейви Прентис.

— Моля ти се — обажда се кметът Леджър през зъби, — поне се опитай да… — после млъква и почва да ме гледа извинително. — Извинявай — казва за хиляден път откакто господин Колинс ни събуди с яденето тази сутрин.

Преди да успея да му отвърна подобаващо обаче, усещам най-тежкото и най-рязко свиване в сърцето, усещам най-силното дръпване в гърдите, най-силното през целия ми живот, толкова е изненадващо, че ахвам.

Поглеждам отново навън.

Жените на Ню Прентистаун приближават.

Започват да се събират отдалече; струпват се на групички по далечните улички, застават настрана от основната маса на мъжете, защото хората на Кмета Прентис, възседнали конете си, ги обграждат и не им позволяват да се доближат повече.