Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Мълчанието на жените е много по-различно от мълчанието на мъжете без Шум, най-малкото аз го чувствам по различен начин. Мълчанието на жените е като грамадна загуба, като вълна от тъга, изправена срещу Шума на света и аз трябва да изтрия сълзите от очите си, но се притискам още по-силно до отвора в стената, мъча се да ги видя по-добре, мъча се да видя всяка една от тях.

Мъча се да видя дали тя не е там.

Но нея я няма.

Няма я.

Жените приличат на мъжете, повечето носят панталони и ризи с различна кройка, някои са облечени в дълги поли, но всички изглеждат чисти и спретнати, и добре гледани и нахранени.

Косите им са събрани в разнообразни прически, дръпнати назад на опашки или подстригани късо, или пък пуснати дълги, а русите сред тях са много по-малко, отколкото си мислех, съдейки по видяното в Шума на мъжете в моя роден град.

И тогава виждам, че ръцете на повечето жени са скръстени на гърдите, а на лицата им е изписано съмнение.

На лицата им е изписан гняв, по-силен от гнева по лицата на мъжете.

— Някой в града противопостави ли се на решението ти да се предадете? — питам кмета Леджър, без да поглеждам към него. — Имаше ли хора, които искаха да се борят?

— Тук имаме демокрация, Тод — въздъхва той. Знаеш ли какво е демокрация?

— Нямам представа — отговарям, без да откъсвам очи от жените, без да спирам да я търся.

— Демокрацията означава, че мнението на малцинството бива изслушвано — продължава кметът Леджър, но мнозинството решава.

Поглеждам го.

— Всички хора тук пожелаха да се предадат, така ли?

— Президентът направи предложение — отвръща кметът Леджър и докосва сцепената си устна — на нашия демократично избран Съвет и обеща, че градът ще остане непокътнат, ако се съгласим да се предадем.

— И вие му повярвахте?

Очите на мъжа блясват.

— Ти или забравяш, или изобщо не знаеш, че скоро всички ние се бихме в една голяма и кръвопролитна война, война, която трябваше да сложи край на всички войни, война, която се проведе горе-долу по времето около твоето раждане. Ако съществува начин, по който подобен конфликт може да бъде предотвратен днес…

— Е, този начин е доброволно да се оставите на милостта на един убиец.

Кметът Леджър отново въздъхва.

— Мнозинството в Съвета, председателстван от мен, реши, че капитулацията е най-сигурният начин да се спасят възможно най-много животи — той отпуска глава на тухлите зад гърба си. — Не всичко на този свят е само черно и бяло, Тод. Всъщност, почти нищо не е само черно и бяло.

— Ами ако…

Щрак-щрак. Резето на вратата се плъзва встрани и господин Колинс влиза при нас с насочен пистолет в ръка.

Вперва очи право в кмета Леджър.

— Мърдай — казва.

Аз местя поглед от единия до другия.

— Какво става? — питам.

Кметът Леджър се изправя в ъгъла си.

— Изглежда цената на решението трябва да бъде заплатена, Тод — казва, мъчейки се гласът му да звучи безгрижно, но аз чувам как жуженето му лумва от страх. — Това беше един прекрасен град — после се обръща само към мен. — А аз бях един добър човек. Моля те да запомниш това.

— За какво говориш? — отвръщам.

Господин Колинс хваща кмета Леджър за лакътя и го изблъсква през вратата.

— Ей! — викам аз и скачам. — Къде го водиш?

Господин Колинс вдига юмрук да ме удари…

И аз се свивам и се дърпам от него.

(млъквайте!)

Господин Колинс се разсмива и вратата се заключва зад двама им.

Щрак-щрак.

А аз оставам сам в кулата на камбанарията.

А жуженето на кмета Леджър изчезва надолу по стълбите, и когато изчезва, чувам нещо друго.

Марш, марш, марш някъде в далечината.

Приближавам до отвора.

Ето ги.

Армията победителка влиза в Хейвън.

Потича по зигзагообразния път подобно на черна река, прашна и мръсна, сякаш изляла се от скъсана язовирна стена. Маршируват в редове от четирима или петима, първите вече изчезват сред дърветата в основата на водопада, докато последните едва превалят ръба. Тълпата ги наблюдава, мъжете обръщат глави, жените се взират от страничните улички.

Марш, марш, марш — звукът се усилва, отеква вече по улиците на самия град. Подобно на часовник, който отмерва обратно броене.

Тълпата чака. Аз също чакам.

И тогава, сред дърветата, при последния завой на пътя…

Ето ги.

Армията.

Води я господин Хамър.

Господин Хамър, който живееше в бензиностанцията на Прентистаун, господин Хамър, който мислеше зли, кървави мисли, които никое момче никога през живота си не трябва да чува, господин Хамър, който застрелваше хората във Фарбранч в гърба, докато бягаха.