Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Ръката му извърта ножа под ъгъл да намушка човека в краката му, движението на оръжието сякаш повтаря гледайте …

Ропотът на тълпата се усилва…

Кметът Прентис вдига ръка…

Глас, отново женски, може би гласът, обадил се преди малко, отново изкрещява:

— Не!

И тогава аз изведнъж осъзнавам какво в действителност предстои да се случи.

На стола одеве, в помещението с пъстроцветния кръгъл прозорец, Кметът ме победи, докара ме до пълно поражение, изтика ме до ръба на смъртта, накара ме да осъзная ясно, че смъртта идва…

И после залепи лековит пластир на раните ми.

И едва тогава аз сторих онова, което той искаше от мен.

Ножът изсвистява във въздуха и прерязва въжето, вързало китките на кмета Леджър.

Градът ахва, планетата ахва.

Кметът Прентис изчаква момент, после повтаря:

— Вижте бъдещето си — казва го тихо, встрани от микрофона.

Но думите отново откънтяват директно в главата ми.

После пъхва ножа в канията, закачена отзад на колана му и се обръща отново към микрофона.

И започва да лепи лековити пластири върху раните на тълпата.

— Аз не съм онзи, за когото ме смятате — казва. — Не съм тиранин, дошъл да изколи враговете си. Не съм безумец, явил се, за да унищожи онова, което прави възможно собственото ми съществуване. Не съм — поглежда към кмета Леджър — палач.

Тълпата, и мъжете, и жените, пазят такава дълбока тишина, че ми се струва, че площадът е напълно празен.

— Войната приключи — продължава Кметът, — и на нейно място ще настъпи нов мир.

После посочва към небето. Хората вдигат погледи, сякаш Кметът сочи нещо, което заплашва да падне на главите им.

— Може би сте чули слуха — казва Кметът, — че към нас пътуват нови заселници.

Стомахът ми се свива.

— Като ваш Президент най-отговорно ви заявявам — продължава Кметът, — че слухът напълно отговаря на истината.

Откъде знае? Откъде знае , мътните го взели?

При тези новини тълпата отново забръмчава, приказват и мъжете, и жените. Кметът не им нарежда да мълчат, а весело ги надвиква.

— Ние ще бъдем готови да посрещнем новите хора сред нас!

— Ще бъдем едно гордо общество, което ще ги приветства с добре дошли в новия Рай! — гласът му отново се извисява. — Ще им покажем, че с право са обърнали гръб на Стария свят, за да встъпят в Небесната Благодат!

Бръмченето нараства, вече всички говорят едновременно.

— Ще отнема лека на всички ви — казва Кметът.

Леле майко, колко внезапно замлъква бръмченето.

Кметът също мълчи, оставя мълчанието да се натрупа, след това добавя:

— На първо време.

Мъжете се споглеждат, после обръщат очи към Кмета.

— На прага сме на нова ера — казва Кметът Прентис. — Вие ще заслужите доверието ми, като ми помагате да изградя нашето ново общество. Когато това дело бъде завършено и новото общество вече има сили да посрещне първите предизвикателства и да отпразнува първите си успехи, вие отново ще си спечелите правото да се наричате мъже. Ще си спечелите правото лекът да ви бъде върнат и тогава ще настъпи моментът, когато всички ние наистина ще станем братя.

Не поглежда към жените. Мъжете в тълпата също не поглеждат към жените. На жените лекът изобщо не им е необходим, сещате ли се?

— Ще бъде трудно — продължава Кметът. — Няма да ви лъжа. Но наградата си заслужава — махва с ръка към армията. — Моите помощници вече започнаха да ви организират. Ще продължите да следвате заповедите им, но ви уверявам, че те няма да са твърде тежки и вие скоро ще се убедите, че аз не съм потисник. Не съм смъртната ви присъда. Аз не съм — прави пауза, — ваш враг.

После за последен път вдига високо глава над тълпата от мъже.

— Аз съм вашият спасител — завършва.

И дори без да чувам Шума им, аз виждам, как мъжете в тълпата се замислят дали има и най-малка възможност Кметът да казва истината, дали пък нещата, въпреки всичко, няма да се оправят, дали в крайна сметка, независимо от всичките им страхове, не им се е разминало.

Не ви се е разминало , мисля. Ама никак даже не ви се е разминало.

Тълпата още не се е разотишла след изявлението на Кмета, когато от ключалката се разнася щрак-щрак .

— Добър вечер, Тод — казва Кметът и пристъпва в камбанарията затвор, оглежда се и сбръчква нос от миризмата. — Хареса ли ти речта ми?

— Откъде знаеш, че новите заселници идват? — питам. — Говорил ли си с нея? Как е тя?

Той не отговаря, но и не ме удря заради нахалството. Само се усмихва и казва: