Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Къщи, от които се носи мълчанието на жени.

— Съвсем прав си — казва Кметът. Влизаме в Женския квартал.

Сърцето ми се свива все по-силно, докато напредваме, мълчанието се надига и посяга към мен като сграбчваща, търсеща ръка.

Опитвам се да седя изправен на коня.

Защото тя е някъде тук, някъде тук я лекуват.

Дейви пак се изравнява с мен, жалките му половинчати мустаци се изкривяват от грозна усмивка. Аз ще ти кажа къде е курвата ти казва Шумът му.

Кметът Прентис се извърта на седлото, бърз като змия.

И тогава чувам най-странния бляскащ звук, идва от Кмета, подобен е на вик, но тих вик, далечен вик, вик не от този свят, подобен на милион думи, изречени едновременно в един и същи миг, удар, толкова светкавичен, че усещам как косата ми се развява като от порив на вятъра, кълна се.

А Дейви е онзи, който понася удара…

Главата му се отмята назад, сякаш са го зашлевили, трябва да стисне юздите, за да не падне, конят му се завърта на място, очите му се отварят широко и се замъгляват, челюстта му увисва и от устата му се проточва слюнка.

Какво става, мътните го взели…

— Той не знае нищо, Тод — казва Кметът. — Всичко, което чуваш в Шума му за нея, е лъжа.

Поглеждам Дейви, той е още замаян и примигва от болка, после обръщам очи към Кмета.

— Това означава ли, че тя е в безопасност?

— Това означава, че той не знае нищо за нея. Нали не знаеш нищо за нея, Дейвид?

Не знам нищо за нея, татко , казва Шумът на Дейви, целият разтреперан.

Кметът Прентис повдига вежди очаквателно.

Виждам как Дейви изскърцва със зъби.

— Не знам нищо за нея, татко — казва високо.

— Аз съм наясно, че синът ми е лъжец — продължава Кметът, — знам, че е агресивен насилник, който няма понятие от ценностите, които изповядвам и в които дълбоко вярвам. Но въпреки това, той е мой син — после ни обръща гръб. — А аз вярвам в спасението.

Продължаваме, Шумът на Дейви е напълно тих, но дълбоко в него мъждука нещо тъмночервено.

Ню Прентистаун се стапя в далечината, край пътя вече няма почти никакви постройки. Ниви, подобни на червени и зелени карета, се мяркат сред дърветата и по билата на хълмовете, на тях растат различни култури, някои са ми познати, други — не. Мълчанието на жените отпуска хватката си и долината разкрива неопитомената си страна, в канавките растат цветя, лъскави катерици си бъбрят обиди една на друга, слънцето грее ярко и хладно, сякаш на света не се е случило нищо необикновено.

Реката прави голям завой край един хълм, на чийто връх виждам да стърчи висока метална кула, протегната към небето.

— Какво е това? — питам.

— Много ли ти се иска да узнаеш? — обажда се Дейви, макар че е очевидно, че и той не знае какво представлява кулата. Кметът не ни удостоява с отговор.

Подминаваме я, пътят отново завива и тръгва успоредно с дълъг каменен зид, който започва сякаш внезапно сред дърветата. Малко по-надолу зидът стига до грамадна порта арка. Това е единственият отвор в него, зидът е гигантски и аз ясно виждам, че продължава още много напред от другата страна на портата. Пред прага й пък, пътят се превръща просто в утъпкана пръст, сякаш сме достигнали окончателния му край.

— Първият и последният манастир, построен в Новия свят — казва Кметът и спира пред портата. Създаден е, за да бъде убежище за тих размисъл на най-светите мъже сред нас. Беше издигнат по времето, когато все още съществуваше вярата, че заразата на Шума може да бъде победена чрез себеотрицание и дисциплина. Шумът му се втвърдява. — Беше изоставен преди още да бъде напълно завършен.

Обръща се с лице към нас. Чувам как в Шума на Дейви се надига искрата на необяснима радост. Кметът Прентис го поглежда предупредително.

— Сигурно се чудиш — обръща се Кметът към мен, — защо назначих сина си за твой надзорник?

Хвърлям поглед към Дейви, който продължава да се усмихва.

Ти имаш нужда от здрава ръка, Тод — продължава Кметът. Дори и в момента си мислиш как би могъл да избягаш при първа възможност и да отидеш да намериш скъпата си Виола.

— Къде е тя? — питам, въпреки че знам, че няма да получа отговор.

— А аз не се и съмнявам — не спира Кметът, — че ръката на Дейвид е достатъчно здрава за теб.

Лицето и Шумът на Дейви се изхилват презрително.

В замяна Дейвид ще разбере какво всъщност представлява истинската смелост — усмивката на Дейви изчезва. — Ще научи какво е да действаш с чест, какво е да действаш като истински мъж. Защото истинският мъж действа така, както действаш ти, Тод Хюит — хвърля последен поглед към сина си и обръща Морпет към пътя. — Ще чакам с голямо нетърпение да узная как е минал първият ви ден заедно.