Патрик Нес: Не пускай ножа

Първото нещо, което разбираш, когато кучето ти се научи да говори е, че кучетата нямат кой знае какво за казване. Въобще.

— Трябва да акам, Тод.

— Млъквай, Манчи.

— Ще акам. Ако, Тод.

— Млъквай , ти казвам!

На югоизток от града сме, вървим през дивите поля, дето се спускат надолу към реката и после продължават към блатото. Бен ме прати да му набера малко блатни ябълки и ме накара да взема и Манчи, въпреки че всички знаем, че Килиън купи Манчи само за да угоди на Кмета Прентис и ето ти го и подаръка за рождения ми ден миналата година — чисто ново куче, нищо че никога не съм казвал, че искам куче, а онова, което казах , че искам, беше Килиън най-после да вземе да поправи мотопеда, та да не се налага да обикалям пеш из тоя глупав град, но о, не, честит рожден ден, Тод, ето ти едно чисто ново кученце, Тод, нищо, че не си го искал, нищо, че не си молил да ти го подаряваме, обаче познай кой сега ще трябва да го храни и да го дресира, и да го къпе, и да го разхожда, и да го слуша как дърдори глупости сега, когато вече е достатъчно пораснало, та да прихване заразата на говоренето? Хайде, познай кой!

— Ще акам — тихичко си подлайва Манчи. — Ако, ако, ако.

— Просто се изакай и спри да го повтаряш!

Грабвам туфа трева от пътеката и я мятам по него. Не го удрям, нямам намерение да го ударя, а той само се разсмива с тихия си лаещ смях и тича напред. Аз вървя след него, скубя тревата от двете страни на пътеката, мижа на слънцето и се опитвам да не мисля за нищо.

Въобще нямаме нужда от блатни ябълки, да ви кажа право. Ако на Бен чак толкова са му се приискали, може да ги купи от магазина на господин Фелпс. И още нещо: газенето из блатото само за няколко блатни ябълки не е работа за мъж, щото на мъжете не им е позволено да се шляят. Е, аз официално ще стана мъж чак след трийсет дни. Живял съм дванайсет години, всяка от по тринайсет дълги месеца, плюс още дванайсет месеца отгоре и цялата тая сметка показва, че ми остава още един цял месец до най-важния рожден ден. Плановете за него са планирани, приготовленията са приготвени и май ще има парти, макар че нещо почвам да изпитвам смесени чувства — хем ме изпълват мрачни мисли за тоя рожден ден, хем много се радвам, обаче няма връщане назад, тогава ще стана мъж, а брането на блатни ябълки в блатото не е работа нито за мъж, нито за почти мъж.

Но Бен знае, че може да ме помоли да отида в блатото и аз ще кажа „да“ и ще отида, защото блатото е единственото място край Прентистаун, където можеш поне донякъде да си починеш от Шума, който човеците изливат ли, изливат от себе си, от целия техен ропот и говор, който никога не замлъква. Даже когато спят, човеците и техните мисли, които те дори не осъзнават, че си мислят, нищо че всички наоколо ги чуват как си ги мислят. Човеците и техния Шум. Не знам как издържат, как се търпят едни други.

Човеците са Шумни същества.

— Катерица! — крясва Манчи и хуква с подскоци по пътеката, нищо, че аз го викам да се върне, така че, ето ме и мене, тичам подире му право през — тука се оглеждам на всички посоки да видя дали съм съвсем сам и дали някой няма да ме чуе — проклетите поля, щото Килиън ще побеснее, ако Манчи падне в някоя проклета змийска дупка и, разбира се, аз ще бъда виновен, нищо че никога не съм искал проклетото куче!

— Манчи! Върни се веднага!

— Катерица!

Тичам и ритам високата трева, а по обувките ми полепват плодчета от нея. Едно се размазва и оставя на маратонката ми зелено петно, а от опит знам, че тия петна не се почистват.

— Манчи! — вече съм бесен.

— Катерица! Катерица! Катерица!

Той лае под дървото, а катерицата се мята насам-натам по ствола и го дразни:

— Хайде, смотано куче — казва нейният Шум, — хайде, ела, хайде, хвани, хайде, ела, хайде, хвани. Смотано, смотано, смотано.

— Катерица, Тод! Катерица!

Мътните го взели, това животните са големи тъпаци.

Хващам Манчи за нашийника и го удрям силно по задната лапа.

— Ох, Тод? Ох?

Пак го удрям. И пак.

— Ох, Тод?

— Хайде, тръгвай ! — казвам, а моят собствен Шум вилнее толкова силен, че едва си чувам мислите, за което след малко ще съжалявам като стой, та гледай.

— Смотано момче, смотано момче — мисли катерицата към мен. — Ела хвани, смотано момче.

— Я върви на м… си — викам аз, само дето не казвам „м“, а казвам оная дума, дето е скрита зад „м“-то.