Патрик Нес: Не пускай ножа

Манчи излиза от храстите и сяда до мен, щото аз съм се спрял точно насред пътеката. Той се оглежда, за да види дали не съм видял нещо особено, заради което съм спрял и казва:

— Хубаво ако, Тод.

— Не се съмнявам, Манчи.

Само да не вземат пак да ми подарят някое тъпо куче за следващия ми рожден ден. Тази година искам да получа ловджийски нож, като онзи, който Бен носи закачен на колана си отзад на кръста. Е, това вече би било истински мъжки подарък.

— Ако — тихичко казва Манчи.

Продължаваме нататък. Групичката ябълкови дървета е доста навътре в блатото, човек трябва бая да повърви по пътеката, а после да прескочи един паднал напряко дънер, а Манчи не може да го прескочи сам и винаги трябва да му помагам: Стигаме дънера, аз хващам кучето през корема и го качвам отгоре. Той много добре знае защо го вдигам, обаче пак рита като луд с всички лапи, прилича на паяк, който се спуска по нишка, и въобще прави фасони за нищо.

— Кротувай, глупчо!

— Долу, долу, долу — лае той и плува отчаяно във въздуха с лапи.

— Идиотско куче.

Пускам го отгоре върху дънера и сам се покатервам до него. После двамата скачаме от другата страна, Манчи тупва на земята и вика „Скок!“ и продължава да лае все „Скок! Скок!“ и да тича наоколо.

След падналия дънер започва онази част от блатото, в която е наистина много тъмно и първото, което човек вижда там, са старите постройки на диваците, надвиснали наоколо от сенките, постройки, прилични на разтекли се топки кафяв сладолед, застинали във формата на колиби. Никой не знае или не може да си спомни какво е било предназначението им, но Бен предполага (той Бен си е човек на предположенията), че постройките са имали нещо общо с погребването на мъртвите. Може дори да са били нещо като църква, макар че диваците не са имали никаква религия, поне не и такава, която някой от Прентистаун да може да проумее.

Гледам да не се приближавам до постройките и навлизам сред ябълковите дървета. Ябълките за узрели, почти черни на цвят, още малко и ще решиш, че стават за йдене, както обича да казва Килиън. Откъсвам една от дънера и отхапвам, а сокът потича по брадичката ми.

— Тод?

— Какво, Манчи? — вадя найлоновата торбичка, сгъната в задния ми джоб и почвам да я пълня с ябълки.

— Тод? — вика пак Манчи и този път разбирам, че не го мисли, а го лае на глас, поглеждам го, а той се е обърнал към постройките на диваците, а цялата козина на гърба му е настръхнала и ушите му се въртят във всички посоки.

Стягам се.

— Какво има, момче?

Манчи вече ръмжи, устните му се дърпат назад и оголват зъбите. Усещам как зарядът потича в кръвта ми.

— Крокодил ли? — казвам.

— Тихо, Тод — ръмжи Манчи.

— Добре, но какво има?

— Тихо е , Тод.

Той излайва късо: това вече си е истински лай, истински кучешки лай, който не означава нищо друго, освен „Бау!“, а електричеството в тялото ми се усилва и сякаш зарядът почва да излиза от повърхността на кожата ми.

— Слушай — ръмжи кучето.

И аз почвам да слушам.

Слушам.

После завъртам малко глава настрани и продължавам да слушам.

В Шума има дупка.

Което е невъзможно.

Странно е , но е някъде там, крие се някъде, сред дърветата или другаде, където не мога да го видя, но то е там: място, на което ушите и съзнанието ти казват, че Шум няма. Прилича на форма, която не можеш да различиш ясно, само околните предмети ти я подсказват по начина, по който се докосват до нея. Нещо като вода, заела формата на чашата, само че чашата я няма. Мястото е дупка и всичко, което попадне в нея, спира да бъде Шум, спира да бъде каквото и да било , просто спира съвсем. Не е като тишината в блатото, която не е напълно тишина , просто е място с по-малко Шум. Но това, о, това е форма, форма от нищо , дупка, в която всякакъв Шум спира.

Което е невъзможно.

В този свят няма нищо друго, освен Шум, нищо друго, освен безспирните мисли на човеците и нещата, които те заливат и заливат, и заливат, и това е така от деня по време на войната, в който диваците пуснали заразата на Шума, онази зараза, която избила половината мъже и всички жени до една, й мама в това число, Заразата, от която останалите мъже полудели, заразата, която подписала смъртната присъда на диваците, защото след нея полуделите мъже хванали оръжието.

— Тод? Манчи е много уплашен, чувам го. — Какво, Тод? Какво е то, Тод?

— Надушваш ли нещо?

— Мирише само на тихо, Тод — лае той, а после залайва още по-силно — Тихо! Тихо!

И точно тогава, някъде сред постройките на диваците, тихото се премества .