Патрик Нес: Не пускай ножа

Ама преди това трябваше хубавичко да се огледам дали съм сам, ама наистина хубавичко.

Щото ето ти го Аарон, точно пред мене, изправя се от тревата, изниква от нищото и ме шамаросва силно през лицето, издрасква ми бузата с големия си пръстен, а после ръката му се връща назад, само че свита вече в юмрук и ме удря по скулата, но поне на носа ми му се разминава, защото аз падам в тревата, мъча се да избегна ударите му, пускам нашийника на Манчи и той хуква обратно към катерицата и лае като луд, предателят му с предател, а аз тупвам в тревата на ръце и колене, а плодчетата ме омазват целия.

Стоя коленичил там, на земята, и дишам.

Аарон е изправен над мен и неговият Шум достига до мене като парчета от ръкописа на следващата му проповед и всичко е само едно безкрайно „мери си приказките, млади Тод“ и „да открием саможертвата“ и „светостта избира пътя“ и „Бог чува“ и цялата вълна от образи, които са в Шума на всеки човек, познати образи и проблясъци от…

Какво? Какво, да му се не види беше…?

Но шумен къс от проповедта блокира последната му мисъл, а аз вдигам глава и поглеждам Аарон в очите и изведнъж вече изобщо не искам да знам мислите му. Усещам вкуса на кръвта, която тече от мястото, където пръстенът му поряза устната ми, и вече изобщо не искам да знам нищо. Той никога не идва тук, мъжете никога не идват тук , имат си техните причини мъжете, така че тука идваме само аз и моето куче, обаче ето ти го и Аарон, а аз не искам, не искам, не искам нищо да знам.

Той ми се усмихва в брадата си, усмихва ми се и гледа надолу към мене, паднал в тревата.

Един усмихнат юмрук.

— Езикът, млади Тод — казва Аарон, — ни оковава като затворници на една верига. Нищо ли не си научил в Църквата, момче?

А после изрича любимото си наставление:

— Ако един от нас падне, падаме всички.

— Да, Аарон — мисля аз.

— Изречи го с устата си, Тод.

— Да, Аарон — изричам аз.

— А какво ще правим с твоите „м“-та? — пита той. — Ами с „проклети“-те? Защото и тях съм ги чувал. Шумът ти те издава. Той издава всички ни.

Не всички , мисля аз, но в същото време изричам на глас:

— Прости ми, Аарон.

Той се навежда ниско до мен, устните му се приближават до лицето ми и аз надушвам дъха му, много добре го надушвам, тежък и лепкав, като пръсти, които ме стискат.

— Бог чува — прошепва той. — Бог чува .

После пак замахва, аз се свивам, а той се смее и в следващия миг вече го няма, изчезнал е, просто ей така, отправил се е обратно към града, отнасяйки Шума си със себе си.

Треперя целият от заряда, който потича в кръвта ми, когато ме удрят, треперя от изненада, от възбуда и гняв, от омразата, която изпитвам към този град и към човеците в него и то така треперя, че ми трябва малко време да се изправя на крака и да отида да си намеря кучето. Какво правеше той тук, да го вземат мътните? Мисля си така и съм толкова вбесен, кипя от гняв и омраза (и от страх, да, от страх, млъквайте вече!), че въобще не се оглеждам дали Аарон не е още наблизо и дали няма пак да чуе Шума ми. Не се оглеждам. Не се оглеждам.

А след това вече се оглеждам и отивам да си намеря кучето.

— Аарон, Тод? Аарон?

— Не повтаряй повече това име, Манчи.

— Тече кръв, Тод. Тод? Тод? Тод? Кръв тече?

— Знам. Млъквай.

— Смотан — казва той, съвсем невинно, сякаш няма предвид нищо, защото главата му е пуста като небето.

Первам го по задницата.

— Тая дума също не я казвай.

— Ох? Тод?

Продължаваме да вървим, като гледаме да се държим далеч от реката, която ни остава отляво. Тя идва от дефилетата източно от града, после завива на север и минава край нашата ферма, след това заобикаля града от другата страна, докато се разлее в едно мочурливо поле, което се превръща в блатото. Не трябва да се приближаваш до реката и особено до мочурите преди първите дървета на блатото, защото там живеят крокодилите, а те са достатъчно големи да убият един почти мъж и неговото куче. Щръкналите люспи на гърба им не се виждат и приличат просто на някакво течение в реката, а ако се приближиш твърде много — ВВУМ! — изскачат от водата, хвърлят се върху тебе с насочени нокти и зяпнала паст, пълна със зъби, и ако се окажеш в това положение, вече си пътник.

Спускаме се покрай мочурите, приближаваме блатото и аз се опитвам да възприема тишината му. Тук вече е пълна пустош, всъщност мъжете точно затова не идват. Причината е и в миризмата, разбира се, не мога да се преструвам, че изобщо не мирише, но мисля, че не мирише и наполовина толкова страшно, колкото мъжете го представят. Те надушват спомените си, точно така, те надушват онова, което в момента е тук, а си припомнят миризмата такава, каквато е била тогава. Всички мъртви, всички мъртви неща. Диваците и човеците си представяли погребението по различен начин. Диваците използвали блатото, просто потапяли мъртвите си във водата, оставяли ги да потънат, което сигурно е било окей, защото те и без това били пригодени за такова погребение, погребение в блато. Поне Бен така казва. Водата и калта, и кожата на диваците точно си пасвали, мъртвите им не отравяли нищо наоколо, просто наторявали блатото, както човеците наторяват пръстта.